— Съгледвач с новини, господарю — съобщи Тургрид.
— Нека ти ги каже, а после ела тук при мен — имаме работа.
— Настоява да ги съобщи лично на краля. Явно е единственият конник, завърнал се от… Гарвановия отряд.
Атила впери остър поглед в Тургрид, а после го отмести към конника.
— Хайде, казвай.
Конникът погледна краля през превръзките на лицето си.
— Ще говоря само насаме с краля — каза той твърдо.
Атила присви очи и седна по-изправен на стола си. Дълго стоя втренчен в мъжа, сякаш погледът му проникваше в тялото под мръсните дрипи, чак до душата.
— Остави ни, Тургрид.
Разколебан, старият човек отмести поглед от краля към конника и после пак върху краля, обърна се и излезе. Атила търпеливо изчака платнището на входа на шатрата да падне зад гърба на генерала. Тогава се обърна към конника, изправи се бавно и сложи ръка на ефеса на меча си. Стойката му беше приведена и застрашителна, тежестта на цялото му тяло се крепеше на възглавничките на ходилата му, като на котка.
— Е, Флавий Еций — каза той на латински, — защо влизаш в бърлогата на вълка? Да не искаш да убиеш водача на глутницата? Или просто си си загубил ума?
Еций бавно развърза дрипите, които покриваха лицето му.
— Нито едното, нито другото. Когато съдбата на много народи зависи от нас, в наша полза е първо да разговаряме двамата, преди да се въвлечем в това. Някои действия не могат да се върнат назад.
— И искаш да говориш с мен, като се промъкваш в лагера ми посред нощ?
— Странно, че казваш „промъкваш се“. Обзалагам се, че мъртвият ти страж при портите не би се съгласил с теб. А ти как очакваше да поискам среща?
— Да изпратиш вестител — отвърна Атила. — Както би постъпил всеки нормален римски пълководец.
— Вече месеци отпращаш всеки вестоносец, когото ти пращам. А какво щеше да направиш с пратеник, който вика пред портите ти?
— Щях да го застрелям — призна Атила, — преди да се е опитал да подкупи офицерите ми. Вече не мога да търпя лъжите и надменността на римляните.
— Затова идвам аз.
Атила изсумтя раздразнен:
— Преди три десетилетия за последен път се бихме заедно. Тогава се бихме рамо до рамо, като приятели. Сега — като врагове. Има ли причина да не те убия сега и да спечеля битката, преди още да е започнала?
— Аз не съм легионите — спокойно отвърна Еций, — аз съм само техният пълководец.
— Римляните не са като Хидрата. Ако отрежа едната им глава, друга няма да поникне на мястото й. Тази нощ ти постави съдбата на цялата си армия в ръцете ми. Ще останеш в паметта на историята като най-глупавия римски генерал.
Еций го гледаше непоколебимо.
— Ако искаш, убий ме веднага. Но има две причини, поради които не бива да го правиш.
— Силно ме заинтригува — нека ги чуя.
— Първо — честта ти. Идвам при тебе сам, невъоръжен, като посланик. Като приятел. Предлагам ти мир. Посланиците трябва да останат невредими според старата традиция и заради клетвите за вярност между принцове. И приятелите не трябва да се нараняват — заради самото приятелство и за да не се гневи Бог.
Атила се изсмя.
— Приятелството ти приемам, Флавий, но честта? Ти не я притежаваш. Честта е празно понятие, ако не можеш да я обясниш или да я защитиш с оръжие. Честта започва с копнежа за власт и свършва с покоряването на народите. Властта и завоеванието са осезаеми, те съществуват сами по себе си и са абсолютни. Честта е нещо относително. Тя се изменя според вижданията на човека, затова е измамна. Няма да заменя стремежа и завоеванията за някаква си чест. Освен това, ако думите ти за приятелство са искрени, защо трябва аз да отстъпя?
Еций остана вторачен в него един дълъг миг, без лицето му да издава нищо, но и без да може да скрие разочарованието в очите си.
— Това е отговорът ти, така ли? — опита той.
— Това е отговорът ми за първата причина, която изтъкна. Надявам се втората да е по-убедителна.
Еций кимна утвърдително.
— Да, така е.
Бръкна в колана си, извади златната тока на конския оглавник и я хвърли в краката на Атила.
— Мисля, че това принадлежи на сина ти.
Атила сведе очи към малкия предмет, а после отново вдигна поглед към Еций. Лицето му си остана все така безизразно.