— Денгизик. Уби ли го?
— Не. Добре е. Засега.
— Имам стотина синове…
— Поздравления. Но само един е първородният. Само един е наследник на трона ти.
— Ако вярваш, че животът на сина ми е достатъчно ценен, за да ме разубеди да завзема Галия, да принуди да отклоня армията си от поетия път, тогава наистина не заслужаваш поста си.
— Изобщо не го вярвам — отвърна Еций. — Вярвам обаче, че животът на сина ти е достатъчно ценен, за да осигури моя живот, докато съм в лагера ти. Ако ме оставиш да си тръгна невредим, невредим ще пусна и сина ти, и другарите му. Ако ли не, по изгрев-слънце ще бъдат разпънати на кръст, когато твоята армия се зададе.
— Искаш да ме уплашиш, но знам, че римляните вече не разпъват на кръст. Отправяш празни заплахи.
— Дърводелците сковават кръстовете в този момент, докато говорим.
За един дълъг миг Атила задържа погледа си върху Еций, опитвайки се да прочете в очите му искреността на неговия отговор. Накрая кимна в знак на съгласие.
— Отлично. Гарантирам сигурността ти — заради приятелството, не заради заплахите. Говори.
Еций пое дълбоко въздух.
— Ще ти отправя предложение. Обърни армията си веднага. Върни се обратно през Рейн в родината си. В замяна гарантирам твоята безопасност и тази на армията ти в границите на империята. Няма да искаме възмездие за разрушенията, които вече нанесохте, и за плячката, която сте задигнали.
Двамата се гледаха право в очите.
— Това ли е предложението ти? — попита най-после Атила — За да ми кажеш това, рискува живота си?
— Нямаше да съм човек и приятел, ако не ти бях дал възможност да се спасиш.
Атила грубо се изсмя.
— Дори и да приема смехотворното ти предложение, не би ме оставил да си тръгна спокойно. Няма да можеш да го направиш! Твоят император ще ти вземе главата, задето си пуснал един злодей, опустошил Източна Галия, да си тръгне невредим. Не, Флавий, няма средно положение — за да оцелее Рим, аз трябва да умра. От мен ли трябваше да научиш тази горчива истина?
— Отказваш, така ли? — настояваше Еций.
Атила гневно разтърси глава.
— Тъй като ми се пишеш приятел, нека аз ти направя предложение. Разпусни твоята армия. Ще спасиш живота на хиляди мъже, които иначе ще умрат под хунските мечове. Присъедини се към мен в похода ми. Ще ти дам една трета от завладяната империя, която да управляваш, и почетен пост. Така ще постигнеш всичките си цели — мир, чест, власт. Пропуснах ли нещо?
— Само това — отвърна Еций. — Аз съм главнокомандващият на цяла армия — макар и от името на императора. Защо да се откажа от две трети от онова, което вече е в ръцете ми?
— Може да управляваш легионите, но нямаш титлата „август“. Единствено аз в целия свят мога да ти я дам.
— Историческите трудове са пълни с императори, издигнати с едикт. Никой от тях не се е задържал дълго, а след управлението на повечето империята е била в по-лошо състояние от онова, в което са я получили. Няма да вляза в редиците на тези изменници.
— Рим е в предсмъртна агония, Флавий. Сега е по-немощен, отколкото на времето, когато крадяхме плодове из улиците на Равена, преди четирийсет години.
— Рим ще се съвземе. Винаги е успявал. Ще се съвземе и като световна сила, и като начин на мислене. Рим е вечен и нито ти, нито ордата ти можете да промените това.
Атила поклати глава.
— А като си помисля, че смятат мен за безумец. Нямам повече време за губене в приказки, било то с приятели или врагове. Дай ми отговора си — сега и завинаги.
Еций не бързаше.
— Не мога да приема предложението ти. Защо искаш да го направя? Съглася ли се, няма да съм достоен за владетел дори и на една трета част от империята.
— А империята, която мислиш, че ще предадеш, заслужава ли да я защитаваш? — не отстъпваше Атила.
— Ако не си заслужава, тогава нищо не заслужава да бъде защитавано. Нямам избор.
— Нямал бил избор! Това е най-голямата ти слабост, най-голямата слабост на Рим — отвърна Атила. — Ако мога да посегна към властта, аз решавам да я сграбча без колебания, без да ме смущават приятелство и принципи. Аз сам избирам съдбата си, скачам върху й като лъв, гълтам я като резливо вино, жадно, без страх. Така посрамвам дори боговете — боговете, които се мъчат да управляват съдбата ми. Ти обаче си обвързан със своята традиция, с разбирането си за чест, с твоя Бог. Твоята съдба е предопределена и тя е да загубиш всичко.