— Вече трябва да тръгвам — каза Еций, докато поставяше окървавените дрипи върху лицето си.
Атила го гледаше с леден поглед.
— Какво друго можех да очаквам? Отказваш императорска власт и ще останеш само с името си. Може за теб това да е достатъчно. За мен не е. Тургрид!
Когато старецът влезе, Атила се извърна пренебрежително.
— Намери му отпочинал кон и го прати по пътя му. Вече му дадох заповедите си и не искам никой да го разпитва или да го спира.
Тургрид кимна и отново излезе през отвора на шатрата. Еций се обърна, за да го последва, но Атила изведнъж го извика и той спря. Лицето на краля отново бе станало твърдо и непроницаемо.
— След три часа — изръмжа той — слънцето ще изгрее над смъртния ден на твоята армия. Погледни слънцето, Флавий, хубаво се взри в тази звезда, в лъчите й и в дължината на сенките, които те хвърлят. Спомни си за решението, което взе, за хората, които ще бъдат засегнати от него, за всички онези, чийто живот ще се промени. И знай, че преди залез ще владея всеки край на света, до който стигат тези лъчи. А Рим ще тъне в мрак.
Еций тръгна и излезе от шатрата, без да каже нищо. Пред очите му се простираше грамадният хунски лагер. Не беше обърнал внимание по пътя към шатрата на Атила преди час, заради напрежението на момента, но сега виждаше ясно мащаба на армията — огромен и смазващ. Един милион души — това беше най-големият град в Западната империя, един подвижен конгломерат, население без култура, история или управление, една грамадна жива машина за смърт. Из цялата равнина мигаха светлините на огньовете и факлите, чак до хоризонта, смаляваха се до съвсем малки светли точици в далечината, сливаха се със студените блещукащи звезди високо в небето и създаваха нескончаеми, смайващи фигури от светлини, които започваха в краката му, спускаха се във всички посоки и се сливаха нагоре в огромния небесен купол.
Вървеше подир Тургрид из лагера, провираше се покрай огньовете и чувстваше ту до едната, ту до другата си буза горещото туптене на пламъците им. Никога не бе познавал нито подобен град, нито подобен лагер. Тук нямаше прави редици палатки, нямаше внимателно проектирана мрежа от улици, нямаше специално определено място за подготовка на войниците, нямаше непробиваеми огради от остри колове и околовръстни ровове. Това бе сбирщина варвари от груби остготи, които враждебно се перчеха сред хунски войници със строги лица, жени и деца и от двете племена, които тичаха и подскачаха свободно сред тях, каруци, спрени как да е до палатките, или прекатурени, за да служат като навеси, а конете — конете бяха навсякъде, рунтавите търпеливи коне на хуните, които стояха покрай хората и гледаха втренчено огньовете, пъхаха дългите си заострени муцуни в палатките, почиваха си, легнали лениво на една страна посред пътеките. Коне — един милион — имаше толкова, колкото хора, и дори повече. Какви са шансовете на Рим, мислеше мрачно Флавий, срещу такъв враг? Няма дисциплина, няма ред, но може ли друга войска на земята да се изправи срещу коне и ездачи като тези?
С горчивина се върна към месеците борба, които му бяха необходими само за да събере своята коалиция, която организира толкова трудно, с нежеланието на императора да отпусне войски и да предвиди за това разходи, с подигравателния присмех на съюзниците. И тук, в лагера на хуните, той виждаше, че след всичките си усилия е успял да събере толкова по-слаба армия, че беше достойна за присмех, с толкова малко конници и толкова тромава — обувките на войниците му бяха приковани към земята в сравнение със скоростта и подвижността на тази огромна войска, с безчетните й коне. Давам всички огради и всичката дисциплина в тоя лагер, помисли той, само за половината хунски коне, и армията ти ще стане равностойна на тази.
Тургрид се приближи до него.
— Кралят нареди да получиш кон и да бъдеш освободен — тихо каза той, — макар че аз бих наредил да те набият с камшик и да те обезглавят заради постъпката ти при портите.
— Сбогом, старче — каза Еций изпод превръзката.
Тургрид спря и се взря настойчиво в него.
— Познавам те отнякъде — каза той повече на себе си, отколкото на Еций. — Познавам те.
Еций възседна свежия кон, който Тургрид му доведе.
— Може би старческият ти ум си прави шега с теб — каза Еций и пришпори коня си.
Тургрид се загледа след него, като продължаваше да се пита откъде го познава, а после се върна към обиколките си из лагера, подготвяйки се за сутринта.