III
Зората обещаваше ден с ярко слънце, макар да беше трудно човек да си го представи в студената, гъста мъгла, която се бе събрала ниско над полето. Римляни и вестготи се строяваха в близкия край на равнината, извън лагера. Склонът се изпълни с половин милион мъже — толкова огромна маса войници, че най-далечните й краища се губеха от поглед в сребристата мъгла. Докъдето поглед стигаше, земята бе постлана с непрестанно шаващо платно от проблясващи брони и яркочервени наметала, а хиляда орлови знамена с маслинен венец гордо се издигаха нагоре, отбелязвайки мястото на всяка кохорта.
В напрежението преди битката никой не можеше да стои спокойно. Някои тичаха на място или правеха кръгове с ръце, за да раздвижат схванатите си крайници и да сгреят кръвта си на ободряващия утринен въздух. Други стояха клекнали и неспокойно точеха за стотен път остриетата на копията си или чистеха щитовете си с пемза. Някои се събираха на малки групички, тихо бъбреха помежду си и тревожно се взираха в мъглата натам, откъдето се знаеше, че настъпва врагът, а други се уединяваха, за да останат сами, макар и сред такова множество. Всеки войник различно преживява мисълта за надвисналата смърт и в миговете преди сблъсъка на войските изведнъж си проличава истинската природа на човека — дали е самотник, дали е лъв, дали дълбоко вярва в Бога.
Зад тях беше разположена дълга редица катапулти — двайсет звяра от тежки дървени греди и железни скоби, докарани с много труд от римските гарнизони в Лутеция и Аврелия с волски коли, и бързо сглобени през нощта. Всяка от машините бе поставена върху масивна дървена платформа с железни колела, за да не се прекатури или изкриви от натиска при запращането на снарядите. Предната част на всеки лафет бе опряна направо до ръба на защитен изкоп от дванайсет крачки и прикована към земята с клинове и дебели въжета, че да не се прекатури назад, когато метателният лост се спуска, за да поставят в него снаряда. Машините бяха подредени с лице към вражеската позиция, всяка на двайсет крачки разстояние от съседната, за да има пространство за маневриране. Далечният край на батареята се губеше в мъглата.
Докато Еций минаваше в тръс покрай наредените катапулти, изведнъж погледът му падна върху познато лице. Застанал до една от машините, грамадният войник се отличаваше от другарите си, защото нямаше броня. Носеше само препаска на слабините, сандали и шлем, който му бе твърде малък, кацнал като шапчица на главата му и готов всеки момент да падне като накривен калпак. Но когато великанът застана мирно редом с всички останали от своята част, той изпъчи огромния си гръден кош така гордо, сякаш носеше най-красивия нагръдник от електрум. Макар другарите му, с които управляваше машините, да стискаха зъби в напрегнато очакване на тежката работа, която им предстоеше, на неговото лице, сред гъстата като храсталак брада, грейна усмивката с липсващи зъби. Еций също му се усмихна и спря коня си.
— Магнус! — викна той. — Добре ли се държат с теб в легионите?
Магнус се усмихна още по-широко, вдигна огромния си юмрук и се потупа по гърдите.
— Mi-les! — обяви той тържествено — Mi-les!
Раменете на другарите му, които също бяха застанали мирно, затрепериха от беззвучен, едва сдържан смях.
— Центурионе! — извика Еций към офицера, отговорен за артилерията. — Добре ли служи този мъж?
Напред излезе жилав ветеран, със загрубяло от слънцето и ветровете лице, който стигаше до средата на гърдите на Магнус.
— Отличен войник е, генерале — каза той със задоволство в гласа. — Признавам, че в началото се съмнявах, защото яде като за двама. Върши обаче работа за четирима, затова мисля, че в крайна сметка легионите имат само полза от него.
Еций кимна одобрително, вдигна ръка за поздрав към Магнус и подкара коня си, за да продължи прегледа на войската.
Докато се приближаваше към всяка кохорта, мъжете мълчаливо се строяваха в бойни редици, облекли ризниците си, със спуснати над лицата шлемове и вдигнати щитове. Дългите метателни лостове на катапултите бяха надвиснали във въздуха над главите им като гигантски водни кончета. Знамената на всяка центурия и кохорта се издигаха гордо в неподвижния въздух. Тук-таме някои мъже внимателно сваляха шлемовете си и наместваха вълнената шапка, която се носи отдолу, за да предпазва скалпа от грапавините и грубите ръбове на бронзовите легионерски шлемове. Слънцето вече се виждаше като бял диск с неясни очертания, който трепкаше през мъглата, и макар тя все още да не се беше разнесла, топлината започваше да се увеличава и да дразни тези мъже в бойно снаряжение. Въздухът вече бе станал толкова влажен, че кучетата, които вървяха с армията, се задъхваха.