Еций, Флоренций, крал Теодорих, принц Торисмунд и неколцина висши офицери развеждаха конете си пред дългата бойна редица, като постоянно ги обръщаха и извъртаха глави, за да се взрат в далечината. Мъглата се вдигаше пред очите им и ниско над полето вече се виеше прозрачна мараня — стопените от слънцето следи от нощната роса. Скоро тревите щяха да се попарят в горещината, а топлият влажен въздух щеше да накара мъжете да се чувстват като в пещ.
Еций обхвана с поглед войските си, които стояха и чакаха в мъглата, вече прорязана от първите отблясъци на слънцето, и издигна меча си в знак да застанат мирно.
— Римляни и съюзници! — викна той и гласът му прокънтя като камбана над умълчаните, изнемогващи от задуха бойни редици.
— Днес сме изправени тук — най-голямата армия на запада, събирана някога, за да защитим народите си, родината си и най-вече — честта си.
Той замълча и бавно тръгна с коня си покрай челните редици на легионите. Взираше се в очите на войниците и внимателно наблюдаваше лицата им. Също така внимателно мъжете запазиха каменното си изражение непроменено, отбягвайки погледа му. Задължението им беше да се бият, бяха наети и им се плащаше, за да се бият и да изпълнят задължението си към Рим като войници на империята. Но дали ще се бият настървено, с цялата си душа и тяло, или само ще движат меча си с ръце, зависеше от това дали ще ги вдъхнови римският генерал. А те наистина имаха нужда от убеждаване. Защото, макар да им говореше самият Еций — този мъж, прочул се из цялата империя със смелостта и уменията си, всъщност той бе защитник на определен интерес — интереса на императора, — а легионерите бяха недоверчиви съдници, слушаха и се готвеха да отсъдят дали този човек ще представи каузата си убедително, или не. Засега запазваха мнението си за себе си. Еций продължи пламенната си реч.
— Хуните сочат традициите ни и ни наричат слаби — викна той. — Сочат нашата култура и я наричат упадъчна. Сочат свободата и милостта, които даваме на неприятелите си, и ни наричат страхливци. Но хуните грешат! Едно цяло хилядолетие от победи не може да се дължи на слабост. Хиляда години триумфи и победи не се коренят в упадък. Досега нито един народ не е побеждавал Рим, никой народ не е успял да потъпче честта на вестготите. Хуните няма да ни победят и сега!
След всяко отекнало изречение над войската се надигаше разпокъсан хор от одобрителни викове и приветствия, но те бяха вяли и неубедителни. Еций виждаше, че войниците не викат от естествен подтик, а по-скоро офицерите ги подканват, опитвайки се да въодушевят останалите да се включат. Дори центурионите мълчаха и това бе най-опасното, което Еций забеляза. Защото, ако бойният дух на центурионите на която и да е армия не е висок, битката е загубена още преди да е започнала. Мъжете изобщо не откликваха на призива му. Като извиси глас, Еций повтори последните си думи:
— Казах, хуните няма да ни победят и сега!
Този път виковете бяха малко по-силни, но все още недостатъчно. Войниците не си позволяваха да се отпуснат. Не бяха враждебно настроени, а само неуверени. Еций отиде при крал Теодорих и заговори тихо, а изражението на лицето му издаваше тревогата и объркването му.
— Теодорих, да не са пияни? Или уморени? Защо не реагират?
— Не мога да говоря за римляните, но моите хора са уплашени от конете.
Еций хвърли поглед към равнината. В далечината се виждаха пълчищата, които войските му тревожно следяха още откакто се бе зазорило. През мъглата се виждаше как конните части се събират в огромен строй — стотици хиляди, далеч по-многобройни дори от грамадната армия, строена тук, пред тях. Земята беше почерняла от хунските пълчища и докато те бавно напредваха, започнаха да се виждат и подробности — препускащи конници и други, които криволичеха с конете си, а шлемовете им лъщяха на слънцето, което все още бе ниско на хоризонта. Виждаха се тромавите фургони с товари, покрити с мръсни насмолени платнища. И най-вече се виждаха коне — толкова много, като че всички коне на света, от първия до последния, се вяха стекли в тази равнина. Числеността на хунските конни пълчища бе смазваща дори за ветеран от римските легиони. А за неопитните войници от помощните части тази численост бе ужасяваща.
— Виждаш ли? — продължи Теодорих — Атила е разположил най-силната си войска — конницата — в сърцевината на бойния строй. Точно там трябва да е и нашата сила — в центъра. А ти си поставил на това място най-слабите ни хора! Помощните части от алани, за бога, начело с безполезния им крал Сангибан! Дявол знае от коя дупка са изпълзели, но нямат военна подготовка и са хилави. Каза, че римляните първи ще пролеят кръв. Размени позициите, Флавий, докато все още имаме време.