Еций присви очи и погледна към далечния край на полето.
— Не — каза той след малко. — Хуните винаги поставят най-силните си войски в центъра. Ще очакват от нас да направим същото. Ще оставим аланите по местата им — те мразят хуните така, както никой друг. Нека Атила се вклини в сърцевината на армията ни, право към лагера и катапултите.
— Изправяш най-слабата ни войска срещу неговата най-силна? Хунските конници ще ги стъпчат като сламени чучела и ще изгубим центъра.
— Зад центъра са ровът и лагерът — отвърна Еций. — Това е последната позиция.
— А когато стигнат до нея? На хуните няма да им отнеме много време да се разправят с аланите.
— Ще им трябва толкова време, колкото ще ни е нужно на нас да направим необходимото. Ти, Теодорих, ще изведеш твоите вестготи към десния фланг — срещу остготите на Атила. Гигант срещу гигант. Остави двайсет хиляди души резерва зад лагера, да не се виждат. Не им казвай кога ще са необходими. Ще тръгна наляво с редовната римска войска. Разузнавачите казват, че е поставил помощните си войски от германци на този фланг. Ще ги предвожда кралят на гепидите Ардарик. Хората му са силни, но недисциплинирани.
Теодорих се замисли.
— Значи искаш хуните да пробият през нашия център?
— Аланите само ще трябва да се удържат в окопите пред катапултите и лагера. Дори и те могат да удържат позицията или да умрат в окопите. Нашите флангове са по-силни от хунските, двамата с теб ще напреднем с войските си отляво и отдясно и ще заобиколим врага, после ще се съберем.
— Това ли е планът ти? С два пъти по-малко войници ще нападнеш хуните с флангова атака?
— Това е планът ми.
Теодорих поклати глава.
— Ти си луд. Нищо чудно, че войниците се страхуват. Обеща ми, че римляните първи ще пролеят кръвта си, но тук те са по фланговете. Моите хора очакват вие да поемете най-тежката част на сражението.
— Достатъчно кръв ще пролеем днес — и вие, и ние. Всички — отвърна Еций.
Теодорих го гледаше с гняв и недоверие.
— А конете? — попита той.
Еций погледна встрани.
— Познавам Атила. Би било самоубийство да се спуснеш направо върху отпочинали хунски коне — ако е свежа, конницата ще бъде непобедима, фронталната му атака ще срине центъра ни, а аланите само трябва да ги удържат и да ги омаломощят, да образуват стена пред окопите — с телата си, ако трябва, докато успеем да придвижим напред фланговете и да се спуснем отстрани…
— Това ли ще кажеш на аланите? Че ще трябва да понесат мощния набег на конницата като юмрук в лицето? Да загинат, но с усмивка, за да можем ние в крайна сметка да спечелим нашите битки и после да пресрещнем конниците на Атила, докато те са заети с изтреблението?
Еций отново се обърна към войските си. Дори и в неговите уши този план звучеше нелепо, но той бе единственият, който имаше поне някаква малка възможност за успех. Разбира се, не можеше да им каже колко огромна е вероятността от поражение, че всички те — алани, римляни, вестготи — си приличат — приличат си по еднаквата перспектива да умрат, дори и при победа, но най-вероятно — при загуба. Очевидното обаче не можеше да се отрече. Там, зад гърба му, напредваха грамадни пълчища хунски конници, а по фланговете им — помощни пеши войски, разстлани на фронт от почти две мили. Хората му не можеха да задържат погледите си върху него заради страха, изпълнил сърцата им при вида на страшната армия, която като буря се носеше към тях. Ударът трябваше да бъде поет, страховете на бойците му трябваше да се уталожат. Спомни си, че бе чел една реч на Ксенофон, която той изнесъл пред своите войски. Те също били по-малобройни от врага, в подобно положение, преди хиляда години. Еций подкара коня си в стегнат тръс пред бойните редици.
— Конете ли? — викна той — Обезсърчени сте, защото врагът ни има конница, а ние не, така ли?
Чуха се разпокъсаните роптания на мъжете и те смутено запристъпваха от крак на крак, споглеждайки се един друг.
Лицето на Еций придоби невярващо изражение.
— Конница! И това ли е всичко? Това са само хора на гърбовете на коне! Бих изправил сто алани, стъпили на твърда земя, срещу хиляда хуни, яхнали дребните си коне със свински търбуси. А аз знам за какво говоря — самият аз съм предвождал хунска конница!