Легионите на Западната империя напредваха равномерно през полето, а щитовете им се полюшваха в пълен синхрон.
Пълчищата на техните съюзници маршируваха неравномерно от дясното крило на римляните и представляваха шарен сбор от снаряжението на всяко отделно племе. Повечето бяха с неугледен вид, лицата на някои бяха брадясали, на други — избръснати и боядисани. Онези, които никога не бяха виждали Пириховата стъпка, отначало гледаха стреснати синхронизираните движения на римските си другари. Но скоро, първо тромаво и несигурно, но после все по-уверено, закрачиха в същия хипнотизиращ ритъм. Три стъпки, вик. Всеки един се опитваше да върви в крак с пулсиращия ритъм на римските барабани и с крайчеца на окото си мерваше щита на войника до себе си. За един кратък, славен миг всеки мъж чувстваше само мощта, точността и силата на римските легиони. За секунда всеки воин — вестгот, алан или какъвто и да било друг — беше римлянин. За един-единствен блажен миг страховете бяха уталожени, съзнанието освободено от мисълта за непоклатимото напредване на хуните, които продължаваха да вървят напред, без да се стряскат от грамадната стена от хора, която приближаваше към центъра на полето. Усещането за сила, за непобедимост, за принадлежност към тази грамадна войска беше опияняващо. Три стъпки, пауза. Туп, туп, туп, тишина.
Еций, който внимателно наблюдаваше всичко това от лявото крило, вдигна меча си и го размаха, за да го видят вестоносците, а те поеха знака и веднага го предадоха на Теодорих, който стоеше начело на вестготите в срещуположното крило. Изведнъж един от трибуните извика и цялата войска пое вика му за два цикъла от Пириховата стъпка, после всички римляни като един запяха суровия напев — древния химн към Марс и Митра, страховито молебствие от хиляда години, запазило се като един от последните спомени за войнствените им предци дори след като легионите се бяха отвърнали от старите езически богове. Този тътнещ рев се усещаше почти като бумтеж в тялото, а не като песен, и също както тътена на барабаните и механизираните маршови стъпки в сбит строй беше пресметнат така, че да всява страх и да деморализира врага. Грамадното метално чудовище, носещо смърт, се поклащаше, дошло от друг свят, с почти нечовешки облик, и напредваше бавно и непреклонно към редиците на хунските конници, чиито лица вече можеха да се различат в трептящата мъгла.
Първият залп от хиляди свистящи стрели се забоде право в челните редици, но от такова разстояние беше слаб. От двеста и петдесет крачки хунските стрели можеха да нанесат само леки поражения, защото повечето се забиваха в щитовете или отскачаха от шлемовете, без да навредят на воините. Някои обаче пронизваха мека плът, а поразените войници нападаха по земята със задавени хрипове. Ала хипнотичният барабанен ритъм не преставаше да изпълнява предназначението си — основното тяло на войската продължаваше уверено напред. От задните редици прегазиха падналите и заеха местата им. Онези войници от помощните части, които отначало с отвращение поеха маршовата стъпка — новаците, непривикнали към дисциплина, и онези ветерани, които се смятаха за твърде опитни, за да им е необходим този напев, притъпяващ ума, се спряха изумени, когато стрелите удариха. Двеста и петдесет стъпки! Докато яздят! Само демони можеха да стрелят толкова надалеч, и то докато препускат. Ако хуните бяха толкова точни и силни стрелци от това голямо разстояние, какви ли поражения можеха да нанесат, когато разстоянието между двете армии намалее? Редиците на помощните войски започнаха да се изкривяват.
Ала римляните в лявото крило оставаха непоклатими. Теодорих тласкаше напред вестготите с дрезгавия си рев. Туп, туп, туп, пауза. Излъчваното от ритъма внушение беше мощно, ала хуните оставаха непоколебими. Пуснаха втори залп стрели, този път от по-смъртоносно разстояние. Повече войници се запрепъваха и паднаха, този път от по-силните редици на фланговете — от частите на самите римляни. Ставаше все по-трудно да се спазва ритъмът на стъпката и в редиците зейнаха празни места, които не можеха да се запълнят така бързо както първия път.