Еций усети как нещо ожули ръката му някъде под лакътя и после упорито дърпа ръкава му. Той разсеяно се опипа с другата ръка и учуден се погледна, щом усети топлата влага на кръвта си. Една стрела бе пронизала дълбоко ръката му и тя кървеше обилно. Кървенето, спомни си той, е добър знак, много по-добре от безкръвно пробождане. Стига да може да го спре. Огледа се наоколо. Никой, дори Флоренций, не беше забелязал раната му, защото всеки поглед бе отправен право напред или към щита на съседа. Единствено Луцила, вълчицата му, която енергично подтичваше редом с коня му, вдигна питащ поглед към пълководеца с изопнати нагоре уши и светнали жълти очи. Нямаше време да препусне към задните редици, за да потърси хирург. Без да слиза от коня и дори без да забави ход, той откъсна парче плат от ръба на червеното си наметало и бързо превърза раната със зъби и с помощта на другата си ръка. Не усещаше болка, което малко го изненада и дори му достави известно удоволствие. За всичките му битки през годините сега го раняваха за първи път. И все пак някакво си одраскване от стрела не бе нещо, с което да може да се похвали пред синовете си.
Хунските конници се спускаха в галоп, криволичеха, ту влизаха, ту излизаха от бойния строй — така можеха да пуснат стрелите си и веднага да се стрелнат настрана, за да освободят пътя на следващата редица конници, които също да стрелят. Обстрелът беше постоянен, без промеждутъци или почивки, и все по-масиран и смъртоносен с приближаване на двете бойни линии една към друга. Безспирният дъжд от стрели разколеба дори предните редици на римляните: войниците като че ли маршируваха през тресавище, което засмукваше ходилата им и не позволяваше да продължат. Еций обърна коня си и като го срита в корема, препусна пред челната линия. Вдигна меча си високо във въздуха и понечи да изкрещи командата за нападение, но преди да успее дори да отвори уста, гласът му се удави в оглушителния боен вик на аланите — яростен крясък срещу десетките поражения, които хуните бяха нанасяли на народа им. Само след миг цялата армия пое този ужасяващ вик като свой.
Римляни, алани и вестготи, забравили да следват синхронизирания ритъм, се втурнаха напред в свиреп бяг. Вражеските стрели се сипеха върху тях като град и съскаха като пепелянки. Навели глави под щитовете си, те си запробиваха път, все още в сбит строй, а хунските конници описваха кръгове с конете си, спираха, отстъпваха и танцуваха наоколо, сякаш се стопяваха като духове точно преди римляните да се спуснат върху им. Аланите се хвърлиха напред, но хунските конници на часа се разпръснаха и препуснаха назад, а редом с тях се надигна стена въоръжени пехотинци — предните редици на остготските и германските съюзници на Атила.
С ужасяващия трясък на стомана о стомана, плътните челни редици на римляните се сблъскаха с безформената маса разярени алемани. Стегнатият и подреден преди миг строй на римляните се разби в безредна тълпа от разярени мъже и мятащи се коне. От началната точка на сблъсъка на предния ръб на хунския клин, забит в редиците на аланите, силата на удара се пренесе в двете посоки по бойните редици, като огромна вълна, плиснала се от пропукан бент, която изведнъж се е разбила със страшна сила в непоклатим каменен зид. Половин милион души от двете страни бяха погълнати в пастта на вихъра от мъгла и прах. Пронизителните изсвирвания и заповеди на пълководците отприщиха поток от още много хиляди войници в кървавия сблъсък.
Еций забрави за раната си и сега препускаше през редиците, викаше с прегракнал глас над оглушителния хаос, настървяваше хората си, гмурваше се във вихрушката от прах и смърт, удряше и сечеше с меча си, за да си проправи път през тълпите от нападатели. Като че след цяла вечност разгорещена битка, той спря за миг, присви очи и погледна през праха и бъркотията, за да разбере докъде е стигнал. Притискаха го от всички страни, врявата беше оглушителна и едва виждаше на десет крачки от двете си страни заради облака мъгла и прах, спуснал се над полето. В миг осъзна, че не бива да стои на това място, че хората му не го виждат и не го чуват, че рискува да загуби битката, защото се опитва да я спечели сам, със собствените си ръце. С проклятие на уста обърна коня си и отново си запробива път през тълпата биещи се легионери, навън от заслепяващия облак, обратно към задните редици, при своите вестоносци и офицери — откъдето щеше да може да вижда Атила.
Трябваше незабавно да продължи със следващия етап от плана си. Обратният път към римските укрепления му се стори безкраен, макар това да бе същото разстояние, което пехотата му беше изминала преди малко, за да нападне неприятеля. Докато се промъкваше между собствените си войници, той отново изруга, разгневен от това, че видимостта беше толкова ограничена, че не можеше да види разгръщането на войските и на резервите си.