Изведнъж, без да разбере как, пред него сред мъглата се изправиха застрашителните метателни лостове на катапултите, които предната нощ така внимателно бе разположил на това място. И също така внезапно утринната мъгла най-после започна да се разнася. Еций спря коня си, обърна се и се взря назад към полето, което току-що бе прекосил възможно най-бързо. Всичко се развиваше точно както беше планирал. През мъглата от жълтеникав прах успя да различи като призраци в мрака редицата римляни с пурпурните им наметала по левия фланг и подобните на призраци фигури на ожесточените германски пехотинци точно пред тях. Отдясно готи се биеха срещу готи и древните бойни викове на племената им се извисяваха над врявата на сражението.
А в центъра… колкото и да бе изумително, аланите все още се държаха. Макар врагът многократно да ги превъзхождаше числено, аланите се биеха с гнева на народ, унижаван от неприятеля десетилетия наред, удържаха бойния си строй и отказваха да се поддадат на напора на хунската конница. Бавно се отдръпваха назад, към него, към входовете на лагера, понасяха ужасни загуби, но му печелеха време, точно както се бе надявал. Стратегията му успяваше. Обърна се към катапултите. Време беше следващият етап да започне.
— Центурионе! — викна той от гърба на коня си към защитния окоп, който го разделяше от редицата на артилерията. Жилавият командир се втурна, за да се приближи до него от другата страна. — Талпите!
Офицерът се извърна, изкрещя команда и двама мъже бързо хванаха две широки дъски и ги сложиха над рова. Еций внимателно подкара уплашения си кон по огъващите се дъски и премина от другата страна, където войниците, които управляваха катапултите, чакаха в готовност.
— Стреляйте по твоя заповед! — викна Еций.
Центурионът се ухили, оголвайки жълтите си зъби, и се обърна към екипите от артилеристи. Виковете му, извисили се над тътена на битката, даваха заповеди за бавните последователни действия, които щяха да отприщят смъртоносен порой върху напредващия враг.
— Катапулти, готови! — викна офицерът, докато тичаше по дължината на артилерийската редица с меч в ръка, и очите му се стрелкаха във всички посоки, за да следят как се справят войниците. При всяка от машините имаше по осем души — по двама разположени на всеки ъгъл — и всички те сега се напъваха да поставят камъните и да ги приготвят за изстрелване. Тътенът на битката, който неумолимо приближаваше към тях, правеше бързината, с която щяха да изпълнят задачата си, жизненоважна и Еций местеше погледа си ту към артилерията, ту към боя, който кънтеше зад гърба му, а конят му тревожно подскачаше.
— Дръпни!… — извика центурионът и Еций му хвърли гневен поглед, защото му се струваше, че дава заповедите твърде бавно, макар че в действителност хората не можеха да работят нито по-бързо, нито по-трескаво, отколкото вече го правеха. Четирима войници при всяка от машините, голи до кръста и дори захвърлили настрана шлемовете си, се мъчеха да задвижат двата назъбени рудана, които бавно спускаха метателния пост. Усилията, необходими за извършването на това действие, бяха изтощителни и дори тези мъже, специално подбрани за задачата, се напъваха и задъхваха, мускулите им изскачаха, а от челата им се лееше пот и се стичаше в очите им. Зоркият поглед на Еций забеляза пурпурната вена, пулсираща на слепоочието на най-близкия войник под съвсем късата му, неравно остригана коса. Премести поглед по-нататък по редицата и забеляза твърде малкия за главата на Магнус шлем, който все още си стоеше накривен върху темето му. Лицето на този грамаден мъж се беше изкривило, а устата му бе зейнала от усилие. Никога досега Еций не го бе виждал до такава степен да напряга силите си за възложена задача — а и нямаше как да е другояче, защото с Херкулесовата си сила Магнус сам управляваше един от руданите на своята машина, което го караше да изпитва гордост като професионален войник.
Метателните постове на катапултите бяха нагласени за стрелба в най-ниското си положение и войниците, управляващи руданите, се отдръпнаха задъхани. Еций отново погледна нетърпеливо към битката. Положението беше критично. Макар центърът да се държеше под напора на хунската конница, аланите все пак отстъпваха и нямаше да бъдат в състояние да поддържат строя още дълго, като се имат предвид чудовищните им загуби. Импулсът на врага трябваше да се пресече сега или Еций щеше да бъде принуден да даде знак за общо отстъпление на всички войски, за да защити лагера.