Трибунът го погледна недоумяващо.
— Кохортата ми ли? Не мога да си намеря кохортата! Чувам ги или чувам нечия друга кохорта навсякъде около мен, но там не мога да видя дори земята, за да се изпикая отгоре й, камо ли да си видя кохортата, господарю!
— Врагът гори, трибуне. Оттук ги виждам как горят. Погледни!
Трибунът се взря надолу, като се опитваше да прозре зад стената от пушек към задните редици на врага.
— Може да са в пламъци, господарю, но продължават да се бият! Моите хора дори убиват другарите си, тъй като не могат да различат приятел от неприятел в тази мъгла, но врагът продължава да се сражава. Всеки друг досега щеше да е побягнал.
— Да — съгласи се Еций. — Но това не е обикновен враг. Трибуне, нашите катапулти улесниха задачата на пехотата, но самите те са незащитени. Продължат ли хуните да напират през центъра ни, ще прескочат окопите и ще завземат артилерията и лагера. Трябва да изтеглим войски от фланговете и да подсилим центъра.
Трибунът продължаваше да го гледа глупаво.
— Трибуне! — викна Еций — Аланите всеки момент ще поддадат. Подсили центъра!
— Да подсиля… с какво, господарю? Не знам къде са хората ми!
— Тогава всичко да върви по дяволите! Сам ще отида да ги намеря! — изкрещя Еций.
И като удари жестоко хълбока на коня с плоската страна на сабята си, той се понесе надолу към хълма и отново се гмурна слепешком в черния облак, а обърканият трибун се спусна след него.
IV
Атила гневно обръщаше коня си ту в една, ту в друга посока и очите му святкаха яростно, докато наблюдаваше битката под краката си. Утринната мъгла, която го бе раздразнила толкова много по време на първото нападение на римляните, сега напълно се беше изпарила, но видимостта беше станала още по-лоша, защото центърът на бойното поле бе покрит с плътната димна плащаница, изтъкавана безспир от римските снаряди. В гнева си той махна шлема от главата си и го захвърли на земята, а след него и кожената шапка, която носеше отдолу, и дългите му посивяващи коси се разпиляха над бронзовата ризница, която офицерите му бяха настояли да сложи. Погледна към ясното небе, което бе започнало да пожълтява от издигащия се пушек. Едва наближаваше пладне, а слънцето вече удряше по земята като чук върху наковалня. Навсякъде около него се чуваха виковете на конници, които крещяха и препускаха объркани, докато снарядите се сипеха върху им, а цвиленето на умиращите коне, измъчвани от болката, която им причиняваха огнените капки, го влудяваше и му пречеше да мисли. Смъртта на войниците му беше достатъчно тежка, но кой мъж би могъл да изтърпи спокойно предсмъртните страдания на един добре обучен кон?
Огнените локви долу служеха за ориентир в мрака на кълбестия дим, макар същевременно да превръщаха полето в коварна пустош. Ако човек стъпеше или се спънеше в такава локва, това значеше да се раздели с ходилата си, от които оставаха само черни чукани. Един кон се втурна панически покрай Атила с горяща опашка, дългите коси на ездача се вееха зад гърба му, обхванати от пламъци, но мъжът, без да се оставя на болката, бързо и слепешком изпразни колчана си към черния облак, където знаеше, че са враговете му. Стотици мъже и коне по земята се гърчеха и умираха в кал и пламъци. Напорът на хуните беше възпрян. Плановете на техния крал за бърза и съкрушителна победа бяха осуетени.
Изведнъж, докато се взираше в една кратко отворила се пролука в облака, Атила съзря удобна възможност. Катапултите на римляните! Ако успееше да ускори поддаването на редицата на аланите в центъра, конниците му можеха да преминат през окопите и да разбият артилерията, като се вклинят между двата римски фланга.
— Струпайте се в центъра! — изрева той и грубият му глас полетя към дълбините на облака дим като удар на гонг. — Изтеглете конницата и готите и се струпайте в центъра! Унищожете онези проклети машини!
Щом чуха заповедта, офицерите от конницата, които стояха най-близо до него, се спуснаха напред. Препуснаха към левия фланг, където кипеше разгорещена битка между остготите и вестготските съюзници на Рим. Втурнаха се насред отчаяното сражение и отцепиха голям батальон пеши войници от пет хиляди души, бързо ги отклониха към центъра и поведоха напред хунската конница, потънала в смъртоносния дим. Голяма войска от пеши войници, по-близо до земята и по-лесно подвижна от конете, щеше да успее да направи последния пробив през изтощените редици на аланите. Тогава вече нищо нямаше да стои между хунската конница и сеещата смърт артилерия.