Атила продължаваше да крещи заповедите си, втурваше се към препускащите войници, като ги окуражаваше, удряйки задниците на конете им с плоското на меча си, и отново се отдръпваше.
Зад линията на коалицията за Еций всичко беше толкова ясно, като че ли Атила бе начертал плана си върху парче пергамент и му го бе изпратил по вестоносец. Когато излезе на светло, за да провери докъде са стигнали хунските конници, той забеляза, че остготските пеши войници сгъстяват редиците си зад линията на центъра и се готвят за масирана атака срещу омаломощените алани. Налагаше се на всяка цена да подсили аланите, ала същото онова оръжие, благодарение на което се държаха — плътният дим от яростните снаряди на катапултите, — му пречеше да различи подкрепленията, които трябваше да помогнат на центъра. Тъй като беше загубил вестоносците си в бъркотията, сам се спусна към облака дим, за да предупреди трибуните си. Когато връхлетя в мрака, едва не се сблъска с Теодорих, който препускаше в обратната посока, почернял като демон, а от сабята му капеше кръв. Брадата му беше попила толкова прах и мръсотия, че изглеждаше като изпечена от глина, а от носа му течеше секрет. Плътно зад него яздеше Торисмунд заедно с още няколко офицери, които кашляха силно, за да прочистят гърлата си, а очите им светеха ярко на фона на опушените им лица.
Докато те излизаха от черния облак, един грамаден готски конник, който ги следваше по петите, изскочи от дима, дишайки с отворена уста, и кървясалите му очи се спряха на Теодорих. Еций се обърна точно когато готът вдигна дългия си меч за поразяващ удар.
— Теодорих! — извика той.
Кралят на вестготите подскочи като ужилен и инстинктивно се извъртя, навел глава над шията на коня. Готът замахна във въздуха на по-малко от педя над главата на краля и изрева от гняв.
— Мой е негодникът! — викна Теодорих. Подплашеният му кон се изправи на задните си крака и от тази голяма височина кралят сам стовари меча си върху варварина с всичката сила на мощната си ръка. Мечът попадна точно във врата на ездача, до ръба на нагръдника му, и с такава лекота, сякаш режеше масло, проникна през ключицата в меката тъкан отдолу, прониза ризницата и тялото на мъжа по диагонал към хълбока и спря едва когато удари тазовата кост. Теодорих издърпа острието обратно, а горната част на тялото на гота, по чието лице все още бе изписано смайване, се строполи на земята. Краката, които все още здраво притискаха корема на коня в твърдата броня, останаха на място дори когато уплашеният кон побягна.
— Боже! — викна изумен Теодорих. — Негодникът изобщо нямал кости! — Нямаше обаче време да се дивят на подвига на краля.
— Теодорих! — викна Еций. — Аланите вече не издържат! Редиците им поддават в центъра!
— Дай да пия! — изрева Теодорих. — Ами онзи гот — аз ли трябва да върша всичко?
Еций мълчаливо му подаде своя кожен мех. Теодорих го взе и изля разреденото вино в гърлото си на големи глътки, без дори да си поеме дъх между тях, накрая върна меха на Еций почти празен. Избърса уста с опакото на ръката си, но по брадата му останаха капки вино, червено като кръв.
— Значи аланите вече поддават? — попита той. — Такъв беше планът — сега обръщаме фланговете си навътре и ограждаме хуните като овце!
— Такъв е планът, но нашите войски по фланговете все още не са напреднали достатъчно — припряно обясни Еций. — А повече не можем да чакаме. Атила изсипва свои хора в центъра, за да пробият окопите пред артилерията. Веднага извикай резервните си войски!
Теодорих кимна, а един от офицерите, който яздеше редом с него, допря до устните си очукан меден рог. Щом зазвуча провлаченият вой — зов за вестготите, изведнъж се чу грохот, който внезапно спря устрема на легионите под тях, докато мъжете се обръщаха назад, за да видят какво ще последва. Еций обърна коня си и препусна към редиците на артилерията, където отново мина предпазливо по талпата, но този път нареди тя да бъде вдигната зад него.
Зад далечната страна на укрепения лагер двайсет хиляди вестготи се спуснаха от мястото, където бяха стояли в нетърпеливо очакване. Строят им беше развърнат рехаво и неравно, затова пък онова, което им липсваше, се компенсираше от смелата им решителност. Започнаха да се строяват точно пред дълбокия окоп, защитаващ батареята на артилерията, нареждаха се в редици от по осем души, готови за връхлитането на хунските конници, които виждаха да се стичат пред тях през разнасящия се дим. По команда на Теодорих бяха вдигнати двайсет хиляди щита, а копията се насочиха хоризонтално за пронизване. Краката на воините бяха забити здраво в земята. Цялата маневра бе извършена почти толкова бързо и ефективно, колкото ако я бяха изпълнили римски войници. Точно когато заеха позициите си, те усетиха как земята потреперва тихо с дълбок тътен, който постепенно и застрашително се усилваше. Първи от облака се показаха трополящите копита на конете, после широките им гърди и накрая тъмните, мрачни лица на огромното множество хунски ездачи. Те препускаха във фронт от петстотин души, тъпчейки покосената редица на аланите, устремени към вестготите, зад които се намираше крайната им цел — смъртоносната артилерия.