Изведнъж като от нищото се появи отряд хунски конници, които препуснаха по продължение на защитните окопи от страната на римската войска, по пътеката, утъпкана от центуриона, който крещеше на артилеристите заповедите за стрелба. Тъй като бяха видели смъртоносния прием, който вестготите устройваха на другарите им, тези ездачи заобиколиха десния фланг на своя конен отряд и минаха от далечния край на рова, където пробиха ескадрона, оставен там да го защитава. Сега вилнееха необезпокоявани от римската страна на артилерията и тъпчеха стрелковите групи, които, за да работят по-бързо, бяха свалили броните си и сега нямаха никакви оръжия, освен по един кинжал, с който да се защитават. Като се накланяха на конете си, хуните замахваха с мечовете си и с един удар обезглавяваха по няколко войници наведнъж. За миг артилеристите спряха в почуда, след което се спуснаха към каруците със снаряжението, за да вземат щитове и оръжия и да се защитават.
Еций препускаше по линията и яростно крещеше на войниците при катапултите да грабват мечове и да се сражават. Ала посред нападението той изведнъж спря коня си — пред него, точно там, където беше постът му, стоеше Магнус. Брадатото му лице бе разкривено от ужас и болка, а от една дълбока рана на мускула на лакътя над масивната му дясна ръка, там, където се бе забило острието на хунски конник, обилно шуртеше кръв. Господи, помисли си Еций, как можах да го сложа тук? Бедният глупчо, прекалено тромав е, за да се защитава, дори няма ризница по мярка за него. В този миг, сред целия ужас и хаос, който го заобикаляше, той почувства такова дълбоко разкаяние за този един-единствен мъж, каквото не бе изпитвал за хилядите воини, паднали в битка под негово командване през последните три десетилетия.
Магнус го гледаше глупаво, без да може да вземе щит или оръжие, докато кръвта шуртеше от дълбоката рана на ръката му. На Еций му се стори, че времето забавя хода си и спира, а оглушителната врява заглъхва някъде много далеч. Видът на ранения Магнус сякаш го бе приковал на място, заслепен от ярост и мъка, без да може да реагира дори когато срещу него се спусна друг хунски конник, чиито жълтеникави зъби проблеснаха в усмивка изпод тъмната сянка, хвърляна от шлема върху лицето му.
Докато ездачът се навеждаше, Магнус изви глава с все така тъпо изражение на лицето и замъгленият му поглед се прикова върху проблясващото острие. Внезапно върху лицето му се изписа ужас — беше разбрал какво ще се случи.
— Е-е-еций! — изрева той, вдигна здравата си ръка и посочи към нападателя.
Еций се извъртя и видя връхлитащия хун съвсем близо до себе си. Нямаше време да извади меча, нито да се отдръпне с коня встрани. Скочи от седлото и се изтърколи на земята точно когато хунът замахна с меча си в пълния устрем на нападението си. Страшният удар разсече ключиците и шията на коня, който умря на място. Преди Еций да успее да се хвърли настрана, тежкият труп на животното се строполи отгоре му и прикова краката му към земята.
Препъвайки се, Магнус отиде при приятеля си, наведе се, хвана задното копито на коня и го повдигна с едната си ръка. Огромната тежест помръдна, но съвсем слабо.
— Дърпай, Магнус! — викна Еций. — Дърпай с всичка сила!
Магнус хвана крака на животното по-здраво и задърпа. Напъна се, лицето му се изпълни с кръв от усилието, но успя бавно да отмести трупа от краката на Еций.
На петдесет крачки от тях нападателят изрева някакво проклятие и спря коня си, който, все още изпълнен с инерцията на галопа, заора земята с копита. Хунът погледна през рамо назад.
Като видя генерала на земята, цял в кръвта на убития кон, той се ухили, пришпори животното си и се спусна да нанесе последния удар.
Магнус вдигна очи към препускащия към тях конник и изведнъж най-примитивният, най-отчаяният инстинкт в мозъка му се събуди. Внезапно го изпълни силен копнеж — дали за живот, дали за отмъщение? Пусна копитото, което държеше с едната си ръка, запрепъва се напред, измина няколко крачки и с всичката сила, която му бе останала, се хвърли срещу връхлитащия кон. Като се движеше със завалените стъпки на пиян, но със силата на разярен бик, той се блъсна право в ребрата на хунския кон.
Животното изцвили от болка, строполи се на земята и разора пръстта с муцуна, докато задните му крака все още ритаха във въздуха. Всичко стана толкова бързо, че ездачът продължаваше да се държи на гърба на коня си, сам воден от собствения си неосъзнаван инстинкт. Инерцията запрати коня в катапулта на Магнус, който бе готов за стрелба и само чакаше да му сложат снаряда и дървеният чук да освободи поста. При удара ездачът изпусна коня, полетя над железния обръч на колелото и главата му се разби в платформата на машината, където се вдигаше пушек от горяща локва — останките от предишния снаряд.