— Тайно оръжие ли? Не знаех, че имаме такова.
— И аз съм бил момче — викна Атила, докато се отдалечаваше с коня си. — Никой не копнее за победа така, както едно момче.
В окопите на артилерията битката между хунските конници и вестготите от резервните войски продължаваше с пълна сила. Всички линии, които разделяха двете войски, бяха заличени, строят във всички редици се беше стопил в едно общо действие. Ако хуните постигнеха победа тук, на този фронт, това щеше да означава, че са се вклинили между основната част на римската войска и техните съюзници вестготите на двата фланга, както и че ще успеят да спрат катапултите. Тази позиция беше решаваща за битката, затова и двете страни започнаха да наливат тук допълнителни сили. Хиляди нови конници удариха като гръм от хунската линия, а Еций заедно със старшите си офицери трескаво се гмурваше и изплуваше от задушливия дим над фланговете и тласкаше римските отряди да хвърлят сили в локалната схватка зад тях — на линията на артилерията. Схватките по фланговете започнаха да замират вследствие на изтощението и на двете страни и на заповедите на офицерите към войниците да се оттеглят. Ала борбата при артилерията ставаше все по-ожесточена и безредна и купчините мъртви тела и ранени пред окопите на катапултите нараснаха до такива страховити размери, че се извисяваха дори над стената от трупове посред самото бойно поле.
Внезапно от хаоса наизскачаха десетки момчета, пазейки на ръце и колене, стискащи секири и захвърлени мечове. Спуснаха се за прикритие — кой зад трупа на кон, кой зад купчина безобразно разкривени тела на вестготи, и ту се хвърляха, ту се отдръпваха встрани от хаоса, потайни и предпазливи. Като пъргави маймунки се хвърляха в сражаващото се множество, промушваха се между краката на войниците, изплъзваха им се, предпазваха се с юмруци и мечове и най-накрая излязоха зад редиците на вестготите, до самия ръб на рова, пълен с кръв. Дори когато ги забелязаха, всички помислиха, че са от случайните натрапници, които се влачеха след войската на хуните — алчни за плячка, но безопасни. Неколцина разбойничета не представляваха нищо пред пълчищата хунски конници, които постепенно изтласкваха вестготите към стените на лагера.
Щом изпълзяха зад вестготите, момчетата наскачаха в защитния ров под катапултите, търкулнаха се по меката пръст и паднаха сред телата на мъртви и умиращи, покрили дъното на окопа, които сякаш ги сграбчваха с пръстите си. Те се изправиха, потиснаха ужаса си и се заизкачваха нагоре, пробивайки си път сред клането по продължение на окопа, след това се разпределиха под всеки от осемте катапулта в центъра. После с огромно облекчение се отърваха от зловещата пътека, по която бяха вървели досега, и се закатериха по отсрещната стена на рова, като забиваха секирите си и така постепенно я изкачиха. Точно под ръба на окопа всички момчета спряха, забиха дръжките на мечовете си в стената и стъпиха на люлеещите се остриета — като дървари, изправени на стъпенка, готови да секат ствола от самото дъно, над разширението на корените.
Щом командирът на артилерията извика: „Готови!“, хлапаците извадиха кинжали и започнаха трескаво да режат дебелите въжета, които държаха предната част на всяка машина здраво завързана за тежки колове, забити в земята. Като чуха командата: „Тегли!“, те прибраха кинжалите си, макар въжетата да бяха прерязани едва наполовина, и извадиха секирите. Водачът на момчетата скришом надничаше над ръба на рова, следейки подготовката на артилерията, и с жестове препредаваше заповедите на центуриона към скритите момчета. Тъкмо когато факлоносците запалиха снарядите и преди центурионът да успее да отвори уста, водачът на вълчетата извика с пискливия си глас:
— Удряй!
Редицата секири едновременно се стовариха върху полупрерязаните въжета и предната част на лафетите на всеки от катапултите, вече проскърцваща от натоварването от сваления метателен лост, подскочи във въздуха. С ужасяващ трясък осемте машини се прекатуриха назад като гигантски насекоми и с тежестта си смазаха факлоносците и хората при руданите. Изведнъж редицата на артилерията лумна в пламъци. Центурионът, който стоеше посред това опустошение, се втренчи изумен в разбития център на батареята си и безмълвно произнесе: Огън!…
От едно близко възвишение зад линията на хуните Атила със задоволство оглеждаше унищожението на артилерията.
— Хитри маймунки! — каза удивен той и поклати глава. — По-добри са от конницата ми. Тургрид!