Старият генерал препусна към него и очите му просветваха зад забралото на шлема му.
— Слушам, кралю.
— Вестготите от резервните войски са се струпани при портите на римския лагер и все още бранят окопите пред артилерията, макар само собствените им безпомощни богове да знаят защо — катапултите са унищожени. Еций изтегля части от левия си фланг и ги праща в подкрепление. Тревожи се — щом премества войници, които се сражават, значи вече няма запасни войски. Виждаш ли как всички са струпани пред входовете на лагера и отблъскват нашите конници?
Тургрид кимна утвърдително, прозрял мислите на пълководеца си може би по-добре от самия него.
— Да, къре. Въжетата?
— Докато са струпани в гъста фаланга. Въжетата.
При сигнала на генерала вестоносец изсвири плачевен тон на изкривен овнешки рог с меден връх. Трептящият звук като благоуханен дим понесе посланието над хаоса и клането на бойното поле. Зад хунските редици се спуснаха огромен брой конници. Конете бяха изрисувани с фантастични образи, митични зверове, волути и други странни племенни мотиви. Тургрид бе възродил тази древна традиция, която имаше за цел да всява страх и да отвлича вниманието на врага заради самата необикновеност на гледката. Всеки ездач беше украсен със същите цветове и мотиви като коня си — спираловидни форми, врязани дълбоко в кожените нагръдници и бронзовите шлемове на мъжете. Воините от двете страни на тази нова конна войска — алемани и готи — се отдръпнаха, като че срещаха врагове, а не съюзници. Добре беше, че тази конна кохорта извикваше ужас дори у най-закоравелите воини сред варварите, пред които те преминаха гордо. Защото тези ездачи не носиха пък или копие, а кинжал в пояса, щит в лявата ръка, а в дясната — навито здраво въже. Всеки варварски народ под господството на хуните беше изпитал смъртоносното ухапване на тези змии.
Войската от свежи конници се запъти в тръс към Атила, който ги заоглежда критично.
— Добре че оставихме запасни части — каза той на Тургрид.
Старият човек кимна.
— Половин тумен — отвърна той, — пет хиляди мъже. Другата половина чакат, а още могат да се пренасочат от други места, ако е необходимо.
За последен път Атила отправи поглед към бойното поле, а после насочи меча си към крилото, където цял легион римски подкрепления от битката срещу гепидите се пренасочваше към изнемогващите вестготи пред артилерийския окоп.
— Воини! — викна Атила към мъжете, които нетърпеливо стояха строени пред него, а конете им пръхтяха и тъпчеха припряно на място — Победата е пред вас — държите я в ръцете си! Стегнете сърцата си, укрепете мишците си и се хвърлете в боя, докато врагът все още се олюлява под напора ни! Разкъсайте бойните им редици! Нападнете аланите, разбийте вестготите! Стремете се към бърза победа над Рим, като ударите дълбоко в най-важните му органи. Когато се прережат жилите, крайниците падат, счупят ли се костите, тялото не може да стои изправено! Покажете хитрината си, хуни, покажете силата си! Отмъстете за ранените си другари със смъртта на врага и нека достойните се наслаждават на погрома над нашите противници!
Мъжете изреваха, а конете им трепереха под тях.
— Чуйте ме! — викна Атила — Онзи, който ми донесе главата на Теодорих, краля на вестготите, ще получи ковчеже със злато за всеки човек в домакинството си!
Конниците понечваха да тръгнат напред, а после отстъпваха назад и едвам потискаха настървението си, изпълнени от непреодолимо желание да се спуснат към скупчените римски пълчища, които виждаха да се присъединяват към вестготите в далечината пред тях.
— … А онзи, който ми донесе главата на Еций, пълководеца на римляните…
Изведнъж всички утихнаха в очакване.
— … с него ще нахраня вълка си довечера!
Вълкът, който неспокойно подтичваше до коня на Атила, погледна мъжете свирепо с присвитите си жълти очи.
— Чухте ли ме? — викна Атила — Трябва да ми доведете Еций жив. Тръгвайте!
Рогът още веднъж изсвири пронизително, мъжете изреваха и конницата с въжетата се втурна напред, като прескачаше изровената, осеяна с трупове земя в широко разгърнат фронт, право към редиците на римляните.
Долу, в най-ожесточената борба пред окопа и бушуващите пламъци на прекатурените катапулти, хуните, които все още се биеха с вестготите, наостриха уши, щом чуха воя на рога. Без миг колебание, те започнаха бавно, подредено отстъпление: на кон — за онези, чиито животни бяха живи, и пеш, за онези, които бяха загубили конете си в жестоката битка при рова. Изтощените вестготи стояха и наблюдаваха как врагът се оттегля със смесица от облекчение и объркване. Земята пред тях беше застлана с коне и хора, с купчини тела — някои неподвижни, други — стенещи и превиващи се в агония. Бяха се струпали безразборно едни върху други като зидовете на разкривена бариера там, където бяха нападали при непрестанните вълни от атаки на хунските конници, и бяха запълнили калния ров, където ги бе запратил устремът на жестоките хунски нападения. Пред тях всичко беше страдание и смърт, а оцелелите бяха опръскани с толкова много кръв, че дори дългогодишни приятели не можеха да се разпознаят. Треперещи от изтощение, те едва се държаха на крака след преживяния ужас.