Той рязко обърна коня и изрева на офицерите си:
— Разпръснете войските!
Торисмунд и останалите мъже за малко не се нахвърлиха върху него от изумление, а радостните възгласи от отстъплението на хуните замряха в гърлата им. Но голямата част от войските продължаваха да напредват, защото вкусваха промяна във вятъра, усещаха, че устремът сега е на тяхна страна и може скоро да грабнат победата. Докато първата редица хуни постепенно се оттегляше, резервите от вестготи и римските подкрепления, които току-що се бяха присъединили към тях, напредваха със същата бързина и нетърпеливо покриха площта от бойното поле, която бяха загубили по-рано, когато ги притиснаха към окопа пред артилерията.
— Не успяха да пробият с първата вълна конници — разнесе се презрителен вик от редиците на вестготите, — няма да ни пробият и с втората!
Хор от одобрителни викове се надигна от войниците около мъжа.
От челната редица един римлянин подхвърли в ръка очукания си окървавен щит и го размаха във въздуха.
— Ха! Ще ми падне оня як жълт дявол там отпред! Само гледайте! Дайте ми копие — оттук ще го пронижа!
— Нямаме копия! — викнаха в отговор от няколко редици по-назад — Ще трябва да се сближите с меча ти!
Вълна от смях и дюдюкания мина през цялото поле, защото шегата бързо мина по всички редици.
— Спрете и се разпръснете! — викна Еций зад легионерите.
Войниците по краищата замръзнаха на място и погледнаха нагоре към генерала, който профуча покрай тях с коня си.
— Не нападайте конниците! — викна той. — Разпръснете се!
— Да се разпръснем ли…? — чуха се недоволни гласове, но въпросът беше заглушен от надигащата се врява от хилядите мъже, които завикаха ужасени, виждайки врага да се спуска в нападение.
Във всеобщото объркване заповедите на Еций към войниците да се разпръснат бяха подхванати едва от неколцина от офицерите, които също прозряха опасността, но късно. Не можеха да открият тръбачите, за да разпространят заповедта по-бързо, тъй като някои бяха избити по-рано при набега на хунската конница, а в отчаянието си останалите бяха захвърлили роговете и бяха грабнали оръжие. Съюзените легиони оставаха строени в сбитите редици, които бяха образували при защитата на рова пред артилерията, а виковете станаха още по-силни, когато всички отчаяно се втурнаха напред.
Двете линии бързо се приближаваха една срещу друга. Изведнъж римляните в челните редици, които най-добре виждаха опасността пред себе си, почнаха да се препъват и да се колебаят.
— Имат въжета! — извика един войник, ала вече бе твърде късно. — Назад!
Но съюзните войски бяха твърде нагъсто, за да могат да се движат в друга посока, освен напред. Хунските конници препускаха срещу тях и знаеха, че няма защо да се страхуват от копия или стрели, защото римляните и вестготите вече бяха метнали или счупили всички свои оръжия преди часове. Както препускаха, десет крачки преди да стигнат предната линия на римляните, хуните в челото внезапно спряха и метнаха въжетата право в сгъстените редици пеши войници срещу тях. Хиляда клупа паднаха като огромна мрежа над главите на изумените войници и с безпогрешни ловки движения хуните рязко дръпнаха въжетата и ги затегнаха.
Римляните, върху чиито рамене паднаха примките, бяха щастливци — техните шии бяха прекършени мигновено, когато конете на хуните се дръпнаха назад с голяма сила. Онези, върху чиито тела въжетата паднаха по-надолу, под раменете, и здраво притиснаха ръцете им към тялото, нападаха по лице в кървавата кал и бяха повлечени като огромни мятащи се риби към линията на хуните и стъпкани под копитата на вражеските коне. Докато първата редица конници теглеха гърчещия се улов с победни викове, друга редица се спусна напред, а след нея — и трета и всяка хвърляше смъртоносните си въжета сред тълпата смаяни войници от обединените войски. Един центурион се обърна и устата му зейна, за да извика още веднъж неистово заповедта за отстъпление, но викът му беше секнат от въже, което дойде от другата му страна и бе дръпнато така рязко, че наполовина преряза гърлото му.
Нямаше спасение. Сподавени крясъци изпълниха въздуха, когато легионът се обърна и се втурна в отстъпление. Войниците в задните редици, които не бяха разбрали за опасността, продължаваха да напират напред и умножаваха бъркотията, защото мъжете почнаха да се препъват и да падат един върху друг, да пълзят несръчно върху нападалите си другари, уморени и смазани от тежестта на собствените си брони, които ги теглеха надолу, без да могат да си послужат с уменията и мечовете си срещу враговете. Неприятелите напредваха неумолимо, забавени единствено от купчините тела, които се трупаха в краката им — едни, които самите те бяха издърпали от редиците на римляните, и други, които бяха изпотъпкани от собствените им подплашени другари в суматохата. Хунските коне обезумели танцуваха със смазващите си копита върху жертвите си, оплискваха и мъртвите, и живите с тъмночервена лепкава течност и осеяха земята със смес от човешки вътрешности. Един конник спря за миг смъртоносното преследване, наведе се отстрани на коня си и вдигна от земята римски шлем, за който краят на въжето му се беше закачил. Издигна трофея победоносно над потъналия в кръв офицер и откъснатата глава се изтърколи от шлема на земята, което предизвика подигравателния смях на другарите му.