На хълма, близо до десния фланг на римляните, Еций гореше от ярост и безсилие, защото не можеше да накара войските си да го чуят.
— Разпръснете войските! — крещеше той и препускаше напред-назад зад линията, спускаше се между бойните редици и удряше мъжете с плоското на меча си. Торисмунд следваше Еций, а Флоренций, който се оглеждаше около себе си с острия си поглед, се спусна към единствения ужасен тръбач, който седеше неподвижен на коня си, омагьосан от кървавото зрелище.
— Ти ли си единственият оцелял тръбач в армията? — викна старият центурион и сивите му очи замятаха искри. — Свири команда за разпръсване! Разпръсни ги, за бога!
Войникът се сепна и вдигна рога към устните си. Насечените звуци на командата зазвучаха непрекъснато един след друг в последователен ритъм. Ужасените вестготи недоумяващо гледаха Еций, който връхлиташе между редиците им на коня си и ги караше да му обърнат внимание, като ги удряше с меча си. Ала римляните, поне онези, които се бяха били под неговото командване в Галия, изправиха рамене и сякаш получиха сила от присъствието му.
— Къде, по дяволите, е Теодорих? — кресна Еций. — Разпръснете се! Римляни, вестготи, разпръснете се! Раздалечете се един от друг! Оставете въжетата да паднат между вас, после ги хванете! Теодорих, разпръсни хората си! Подреди войниците си, дявол да те вземе!
Най-после войниците разбраха. Бързо пренаредиха редиците си, този път в развърнат строй, в който всеки мъж беше на шест или на осем крачки от съседа си. Хунските конници също вече бяха възстановили редиците си и почваха ново нападение срещу обединения фронт.
Този път обаче римляните бяха подготвени. Държаха мечовете си в ножниците им и смело стояха в строй, когато свистящите въжета полетяха към тях като ято крилати змейове и в последния миг всеки от войниците отскочи встрани, а в новия строй всеки имаше място да направи това. Като хванаха въжетата със свободните си ръце, ги дръпнаха рязко, преди хунските коне да са се окопитили, за да почнат да ги теглят. Внезапно неколцина изненадани ездачи бяха повалени от конете си, а други пуснаха намотаните въжета и така останаха изложени на врага, без защита. Яростни викове се надигнаха от редиците на обединените войски, когато изтощените римляни и вестготи намериха нови сили в тази тактика; всички се хвърлиха напред, прескачайки телата на падналите си другари, право в челните редици на слисаните хунски конници.
След кратко време конницата беше спряна: челните й редици бяха обезвредени от нападенията върху конете и ездачите, като всяко от мятащите се животни беше задушено от рояк войници. Сега предните редици на хунската конница на свой ред отчаяно се обърнаха назад за отстъпление, но попаднаха в ужасна суматоха, когато се сблъскаха със задните си редици, които продължаваха да настъпват напред. Конете и ездачите им падаха под същите остри копита, които бяха разбили римските редици преди малко, и само с цената на огромни усилия хуните успяха да обърнат в обратна посока силата на всеобщата инерция, която ги тласкаше напред, и да продължат в отстъпление там, където обединената пехота все още не можеше да ги настигне, и накрая спряха, за да възстановят строя си.
И римляни, и вестготи се свлякоха на колене от изтощение. Един гърлен, безсловесен триумфален рев разтърси равнината — животински вик на отчаяние, облекчение и въодушевление, задето отново бяха отбили нападателите си, задето отново бяха отблъснали най-доброто оръжие, което Атила бе хвърлил срещу им. Ала викът им беше и пропит от мъка и чувство за безсилие, защото въпреки този миг на победа, потвърждение на благоразположението на Бог, загубите на враговете от първия им набег бяха незначителни. А хуните седяха върху запъхтените си, разпенени коне и ги гледаха гневно, на един хвърлей разстояние с копие, ала римляните нямаха копия, които да метнат.