Еций спря с коня си насред клането и се огледа наоколо, за да се възползва от краткия отдих и да прецени положението. Досега беше успял да отрази всяко нападение на врага, но колко от хората си бе загубил? На всички страни, чак от входовете на лагера зад него до средата на полето, земята бе застлана с покривка от ранени и мъртви. Отдалеч тази покривка изглеждаше почти жива поради агонизиращите движения на коне и хора в предсмъртните им мъки, а на някои места дори конник не би могъл да си проправи път между нападалите, без да стъпи върху крак или ръка и да разплиска кървава локва.
Хунските конници не възобновяваха нападението, а чакаха предпазливо извън обсега на врага, след като другарите им с въжетата бяха отблъснати. Но не всичко бе утихнало. Откъм фланговете вятърът довяваше глъчката от яростното сражение, което все още кипеше под зноя на късния следобед. Еций препусна към един уморен до смърт трибун, който вървеше пеш, залитайки покрай купчината тела, и търсеше останките от кохортата си.
— Трибуне, от левия фланг ли идваш? Как е сражението там?
Той го погледна с празни очи и Еций забеляза струйка кръв, която капеше на земята в краката му, и счупена стрела, забита под нагръдника му.
— Идвам от десния фланг, господарю — дрезгаво отговори трибунът. Опитваше се да стои мирно, докато Еций се приближаваше към него, но лицето му бе разкривено от болезненото усилие. — Войските ми бяха пратени там като подкрепление, преди да притиснат вестготите. Това беше преди час. Сега не мога да ги намеря.
Изтощен, той падна на едно коляно и се подпря на копието, което бе забил в земята.
Еций присви очи към небето на изток, където буреносните облаци се кълбяха и препускаха един връз друг като черна заплаха.
— Скоро ще се стъмни — каза той на младия воин. — Задава се буря и няма да отмине, докато трае битката. Моли се Теодорих да издържи дотогава.
— Страхувам се, че няма да може, господарю.
Еций се загледа мрачно в приближаващите облаци.
— Вече нямам запасни войски, а хората ми тук не са в състояние да му помогнат. Как ти е името, трибуне?
Воинът преглътна с мъка и събра въздуха си.
— Квинт Валерий, господарю — изграчи гласът му. — Единайсети легион, първа кохорта.
Той млъкна за малко, а после устните му се изкривиха в болезнена усмивка.
— Това е първата ми битка, господарю. Баща ми уреди да ме вземат в армията за една година, но реших, че може да кандидатствам за ново назначение, когато изтече срокът.
Еций извърна лице, за да не гледа ужасното страдание на трибуна. Мъж, който умира доблестно, не иска другите да виждат болките му. И мъж, който не знае, че умира, не би искал да вижда известие за смъртта си в нечии очи.
— Трибуне Квинт Валерий — каза Еций най-после. — Ще докладвам за мъжеството, което прояви днес. Твоите синове и внуци ще се гордеят с теб.
Трибунът с мъка се изправи на крака, като се подпираше с почти цялата си тежест върху копието, като че му беше патерица.
— Благодаря ти, господарю. Ще съобщя на крал Теодорих да се държи със собствени сили. Казаха ми, че иска още подкрепления.
С голяма мъка той се отдалечи, накуцвайки, към далечния екот на нестихналата битка, като криволичеше с усилие между телата на шест хиляди мъже, които тази сутрин гордо вървяха под знамената на неговата кохорта. За кратко време Еций го проследи с поглед и после препусна обратно към редиците на вестготите и римляните. Войниците лежаха омаломощени от премеждието си с конниците с въжетата, проснати по земята, в несъзнателна хармония с мъртвите си другари. Живите бяха неразличими от мъртвите, ранените — от здравите. На едно възвишение сред войските, заобиколен от нападали войници, стоеше несломимият Флоренций, подпирайки се на два пехотински меча, които използваше като патерици, без дървения си крак. Както гледаше към димната завеса с кървясали очи и почерняло лице, той погледна към Еций, който препусна към него и скочи от коня си.
— Флоренций! — каза той. — Мислех, че съм те изгубил!
Флоренций го погледна и изпръхтя.
— Трудно е да не изостанеш, когато конят ти падне под тебе и крака ти го отсече гот. Макар че плати с врата си за крака ми — каза той и като вдигна единия от мечовете си, заразглежда кървавите следи по острието.