— Не бих искал да съм на мястото на врага, който си мисли, че те превъзхожда, старче — каза Еций.
Флоренций изръмжа.
— Синът ти може да остане разочарован — отвърна той. — Още не сме станали хуни.
— Това не е краят на битката — каза Еций, като гледаше тази касапница.
— Така е. Най-добре събери войските, в случай че врагът реши отново да нападне.
Еций тръгна сред съсипаните мъже и почна внимателно да ги подканя да се изправят на крака. Когато призивите му не предизвикаха никаква реакция, той започна да ги побутва с ботуша си, а след това да ги потупва по гърбовете и хълбоците с тъпата страна на меча си.
— Ставайте, войници! Хуните може да опитат друга хитрост преди залез-слънце, но ако успеем да им устоим само още веднъж, няма да се бият след смрачаване.
Омаломощени и стенещи, войниците се заизправяха на треперещите си крака. Еций остана изумен колко много хора останаха да лежат, без да помръднат, неспособни да се повдигнат за нищо на света. Бавно, мъчително, мъжете започнаха отново да оформят строя. Разтрепераните им ръце стискаха щитовете, а подпухналите кървясали очи иззад наличниците на шлемовете гледаха как хунските воини, възседнали конете си, тръгват напред на малки групи, като безразсъдно се втурват в нападение и после в последния миг се връщат назад, крещейки обиди и надавайки пронизителни викове.
— Господи, никога ли не се отказват? — изстена един полумъртъв легионер, олюлявайки се на краката си, към свой изтощен другар, който превързваше рана от стрела в рамото си. — Убиеш един, а на негово място изникват трима.
— Да — отвърна другият, — но ги удържахме тия дяволи! Нали така? Не ги ли удържахме току-що тия негодници?
Първият войник изръмжа в знак на уморено съгласие, но не искаше да признае, че има повод за триумф, дори неохотно.
— Още една такава победа — отвърна той, — и всички ще измрем.
Тургрид препусна към Атила, който седеше неподвижно на гърба на коня си на един нисък хълм и гледаше към бойното поле.
— Спряха конниците с въжетата, къре. Останалите войски все още се сражават на всички други фронтове, но са изтощени и вече не напредват. След час ще падне мрак. Трябва да организираме отстъпление.
Атила изруга.
— Тургрид, трябва да събера кешига — кралските телохранители. Намери Орест и петстотин мъже с коне. Римският лагер е много голям, а пътят зад него е дълъг.
Тургрид го погледна изпитателно.
— Пътят зад него ли? Къде ще отиде? Ордата не може да се сражава повече, нито днес, нито утре, и провизиите ни са привършени. Съветът ми, къре, е да…
— Нека ордата се върне обратно или да върви по дяволите, ако иска! Армията ми може и да не е в състояние да се сражава повече, но Еций няма да преживее тази нощ, за да се радва на победата. Трябва да събера стражата!
— Тази борба сякаш не е вече за Европа. Само лична битка ли е това, твоята собствена вражда с мъж, който беше твой приятел, който не ти е навредил с нищо?
Атила спря рязко и впери гневен поглед в стария генерал.
— Флавий Еций нанесе толкова голяма вреда, че дори не може да бъде измерена — вреда, която не може да бъде разбрана от никого, освен от един крал — изсъска той. — Получи предложение да участва в управлението на света, но го отхвърли и причини това… опустошение! Съдбата — нашата обща съдба — е осуетена! Волята на боговете е потъпкана! Има ли по-голямо зло от това? Еций трябва да бъде унищожен! Да получи прошка значи да бъде оневинен. Ти хун ли си или римлянин?
Тургрид срещна погледа му, без да трепне.
— Хун съм, велики кралю. Винаги ще си остана хун.
В гласа му нямаше нито капка колебание.
Атила кимна припряно, обърна коня си и препусна, а Тургрид остана загледан след него. Тежестта на многото му години надвисна върху му като тъмен облак и той изведнъж се почувства ужасно стар. Плещите му се отпуснаха и за миг лицето му се сгърчи в отчаяние.
Но само за миг.
Старецът изведнъж се изправи и устните му се стегнаха в обичайната си решителна линия. Той слезе от коня си и го отпрати в тръс обратно към хунския лагер. За миг го проследи с поглед, докато животното се присъединяваше към стадата коне без ездачи, които се движеха бавно в същата посока, по-далеч от непрестанния тътен на битката. После бързо свали тежкия шлем и офицерската ризница, замислен за половинвековната защита, която му бяха осигурявали те, за безбройните резки по тях, за петната вражеска кръв — и стара, и нова, — която се бе пропила толкова дълбоко в кожата, че беше цялата на черни петна. С годините тази ризница бе станала легендарна сред хунските войници, които препускаха под негово командване.