Близо до една такава купчина стар свещеник тихо шепнеше заупокойни молитви и бавно, скръбно описваше във въздуха кръстния знак. Веднага щом свърши, един едър войник с дрипа, завързана пред лицето му, грубо го избута настрана, плисна върху телата запалима течност и ги запали с факла. Над полето отново се надигнаха стълбове черен дим с отровна смрад. Мъжете, строени в редици, присвиваха очи към далечината — по-опитните ветерани с твърди лица, а младите, наскоро мобилизирани, благодаряха наум на мръсния пушек, който се беше понесъл и над тях, защото скриваше истинската причина за влагата, изпълваща очите им, и под неговото прикритие можеха да дадат воля на сълзите си, без да се срамуват.
Недалеч огромно шарено множество се движеше бавно по дълбоко набраздения от колите път. Това бяха хилядите конници и талиги от ордата на Атила. Грамадната върволица се проточваше чак до хоризонта, макар тилните редици все още да не бяха се вдигнали от лагера. Римляните мълчаливо стояха и наблюдаваха придвижването им. Еций и Карпилио седяха на конете си малко встрани от войската, но наблюдаваха изтеглящите се със същото уморено тържество като войниците си.
— Постигна велика победа — тихо каза Карпилио. — Спаси Западната империя. Името ти ще се помни за вечни времена.
Еций унило поклати глава.
— Има още много врагове.
— Много си черноглед, синко. Сега, когато надви хуните, не останаха други варварски племена, които могат да се опитат да предизвикат мощта на Рим. Никой няма да посмее.
— Може да си прав — отвърна Еций замислен. — Но не всички врагове на Рим са извън стените му. Добре знаеш това.
Карпилио се замисли за миг и после сви рамене.
— Фортуна е благосклонна към нас. На нея оставям да се грижи за сигурността ни в императорския двор, както на бойното поле срещу Атила.
— Тогава поставяш живота си в ненадеждни ръце, защото Фортуна е много своенравна богиня — отговори Еций. — Повериш ли кораба си на ветровете й, те ще те понесат, накъдето духат, а не където ти трябва да отидеш. Аз не искам да имам нищо общо с опасните й игри. Осланям се на собствените си ръце и думи, а ако се проваля, то ще е заради моите недостатъци, а не заради прищевките на Фортуна.
Карпилио го погледна с лукава усмивка.
— Ами ако нашата изменчива богиня застане на страната на Атила в отговор на това, че я пренебрегваш? Отритнатата жена не обича никой мъж. Тя обича врага.
— Толкова по-зле за нея, защото знам, че Атила също я презира. Ако някой някога е разчитал единствено на своите собствени възможности, то това е той.
— Тогава заслугата ти е още по-голяма, щом го победи. В такъв случай нека бедната Фортуна изсипе презряната си благословия върху мен, защото аз я очаквам с разтворени обятия. Да вървим. Първо закуска, а после у дома. Остава още много път. Жена ти те очаква. Внуците ми също.
Еций се усмихна, сякаш за първи път от години.
— Така е. Повече нямам работа тук.
И като пришпориха конете си, двамата с Карпилио препуснаха напред, обърнали гръб на хунската армия в далечината.
На един нисък хълм в равнината, точно срещу наблюдателния пункт на римляните, друг мъж също наблюдаваше придвижването на изтеглящата се върволица. Атила спря коня си в края на обширното бойно поле и застана неподвижен и умислен, като неспокойно поглаждаше по меча, който държеше в дясната си ръка. Като се взираше към другия край на равнината към редиците на римляните, той напрегнато присвиваше очи, за да различи офицерите, застанали под знамената на всеки легион, и напрягаше взор, за да разпознае противника си. Тогава, в най-далечния край на строя, с периферното си зрение успя да различи двама ездачи, преди да се скрият от погледа му, препуснали с конете си. Единият беше облечен с римска тога, която лекият вятър развяваше зад гърба му, а той самият седеше прегърбен на седлото като старец, непривикнал да чувства боен кон между бедрата си. Но другият, погледнат от това разстояние, с неговата свободна и непринудена стойка върху седлото, можеше да мине за хун. Ала Атила знаеше, че не е. Той фокусира очите си върху него и в този кратък миг се почувства остарял и уморен, много по-стар от възрастта си, а западният вятър, който рошеше дългите му коси, му напяваше песента на поражението, а не на устрема и успеха. Той беше победен, но си наложи да язди изправен върху седлото, а лицето му оставаше предизвикателно, погледът — хладен.