Изведнъж погледна надолу. Нещо се отъркваше в крака му. Там стоеше малко хунско момче, може би осемгодишно. Обръсната главица, лисича шапка, миниатюрен пък — всички атрибути на неговия ескадрон на Вълчетата. Мъникът дърпаше крачола на Атила с вперени в него очи.
Атила протегна лявата си ръка, хвана ръката на момчето и го издърпа. Намести го на гърба на животното точно пред себе си.
Детето погледна встрани и видя меча, който Атила все още стискаше в дясната си ръка. После отново извърна глава и мълчаливо вдигна поглед към краля. Той го изгледа със същия сериозен поглед, а после бавно посегна към колчана на рамото си и извади счупения ръждясал Меч на хуните. Подаде го на момчето и то го пое здраво в дясната си ръка, точно както бе направил кралят. После се извърна и хвърли яростен поглед към римския неприятел.
Кралят пришпори коня си и заедно с момчето пое по дългия път надолу по обраслия с трева хълм, за да се присъедини към върволицата талиги и коне, виеща се по пътя чак до хоризонта на изток.
Послеслов на автора
В нашата епоха, когато науката като че ли ни дава всякакъв вид познание, от подробностите на генетиката до хронологията на зараждащата се вселена, е учудващо колко малко знаем за хуните — един народ, който почти е успял да детронира западната цивилизация преди хилядолетие и половина. Подобно на много номадски конни племена, те не са оставили писмени сведения и почти никакви материални следи от своите преходи. Дори за произхода им съществуват спорове, макар повечето антрополози вече да са постигнали съгласие помежду си. Изглежда, хуните за първи път се появяват в степите на днешна Монголия или Западен Сибир и за няколко поколения постепенно се преместват в западна посока, като покоряват или унищожават други племена по пътя си, смесват кръвта си с тяхната и усвояват нови обичаи. Скоро след пристигането си в земите на съвременна Унгария предците на Атила за пръв път привличат вниманието на Рим.
Но знанията дори на римляните за този необикновен народ са малко. Описанията, които те дават за физиката на хуните, изглеждат правдоподобни, макар и преувеличени, но разказите им за хунските обичаи често пъти само повтарят сведения за повечето варварски черти на някои известни от по-рано източни племена, като скитите или дори амазонките, които вероятно представляват само мит. Данните дори за важни събития, като рождената година на Атила, също са несигурни — според някои учени тази дата е чак през 406 г., докато други (повечето от тях европейски) изчисляват, че това е станало още през 395 г. (годината на раждането на Еций, което предположение използвах в този роман). И така, с толкова много бели полета в нашите извори, за един романист, който се стреми да пише за хуните, влязъл в техния лагер (с различен поглед от онзи в разказите, основани на външните „наблюдения“ на римляни и гърци), работата изглежда безнадеждна.
Разбира се, написаното от мен е роман, а не научно изследване и аз действително съм си позволил малки своеволия по отношение на някои от известните ни исторически сведения, които, надявам се, читателят ще приеме като незначителни. Има вероятност старинните хунски думи, които съм включил в текста, да не са съвсем точни. Някои от тях представляват транслитерирани на гръцки или латински език хунски думи от пътешественици в древността, а други са думи, известни от древните форми на монголския и тюркския език, както и от някои славянски езици, които е възможно да произлизат от хунския език или представляват заемки от него. Имената на добре известни топоними, като Рим и Рейн, са предадени на съвременен английски език, защото прецених, че ако използвам латинските наименования, те биха звучали дразнещо и претенциозно. Мерните единици, като ярдове и мили, са използвани като цяло в съвременното им значение, за да се избегне излишно усложняване, което би се получило при употреба на архаичните.
Речта, която Атила произнася пред войниците си, отеква в навечерието на битката при Шалон, но аз я разделих и поставих в устата му част от нея по-рано — при прекосяването на река Рейн. Описанието на пратеничеството на Плинт при хуните е смесица от няколко подобни срещи между ромеите и двора на Атила. А вестоносецът на Хонория, Марк — изглежда, всъщност е бил евнух на име Хиацинт, но връзката на това име с тропическото цвете го прави неподходящо за този роман. (За успокоение на заинтересуваните читатели, Хонория в крайна сметка излиза от тъмницата, омъжва се за уважаван римски сенатор на име Херкулан и изживява остатъка от живота си без значими събития.)