— Кои са тези? — попита той дрезгаво след няколкото мига, през които не можа да откъсне очи от страховитата гледка насреща си.
— Дезертьори — отвърна Флавий. — По-рано ги разпъвали на кръст, но Константин го забранил преди почти цял век.
При тези думи Теодорих добави ентусиазирано:
— Сега просто ги бесим!
Тръпки побиха Атила, но той пристъпи внимателно към най-близкия труп. Лицето му беше извърнато встрани от пътя, почти долепено към вертикалната греда на грубо скованата бесилка, като че дори в смъртта криеше очите си от любопитните минувачи — глупакът в класната стая на мъртъвците, наказан да стои позорно в ъгъла. Атила предпазливо докосна стъпалото на мъжа с мръсна, лющеща се кожа и черни нокти, тялото бавно се завъртя и празните орбити на изкълваните му от гарваните очи се опулиха безжизнено към натрапника. Момчето внимателно се загледа в лицето му и изведнъж ахна от изненада, а после възкликна:
— Вижте лицето — белезите на скулите — този е хун! Защо бесите мои хора?
Флавий погледна по-внимателно обесения затворник и хвърли озадачен поглед към Атила.
— Бил е хун, но е постъпил в легионите. Римският войник си е римски войник. Погледни — по дрехите се познава, че онзи е бил гот, а онзи след него — франк.
— Те роби ли са били във вашата войска?
Флавий се смръщи.
— Не и тези. Хуните и готите служат като наемници и Рим им плаща. Но ако избягат, с тях се отнасят както с дезертиралите римляни.
Атила мина няколко метра надолу по пътя под редицата бесилки, като внимателно оглеждаше всяко тяло.
— Всички са чужденци. Не виждам тук да има римляни.
— Ами, тук наистина няма много римляни — отговори му Флавий търпеливо. — Във войската вече не служат много римляни. Разбираш ли, моят собствен баща е от Панония и е старши стратег на конницата. Стилихон, който предвождаше всички легиони, преди да го убият миналата година, беше вандал.
— Това не го разбирам. Защо римляните не служат? Как може един мъж да не служи в армията на родината си?
Флавий сви рамене.
— Явно империята разполага с достатъчно варвари, които да го правят.
Щом чу думата „варвари“, Атила рязко вдигна глава и по лицето му пролича обида. Но Флавий му смигна обезоръжаващо:
— Свиквай — засмя се той. — В крайна сметка по бащина линия аз също съм варварин.
Атила го гледаше, без да се усмихне.
— Хайде, охлюви такива! — извика им енергичният Теодорих. — Флавий, ела да му покажем цирка. След два дни ще има състезание с колесници. Може да ги видим как тренират!
Флавий и Теодорих се затичаха и се смесиха с върволиците търговци и коли, които бавно се точеха през градската порта. Но преди да тръгне, Атила докосна стъпалото на трупа в знак на почит.
— „Бил е хун“ — повтори шепнешком той думите на Флавий. — Сега е просто един мъртвец.
IV
— По своята същност заложникът трябва да е важна фигура в подчинения народ — негодуваше императорът. — Другите заложници са първи наследници на трона в страната си.
Атила пламтеше от гняв. Представянето на документите му не мина добре. Латинският му беше твърде слаб, за да може да се защити или поне да отговори както трябва на въпросите, които му задаваха. При все това отлично разбираше посоката, в която се развиваше спорът.
— Хуните не са подчинен народ! — изтърси той. — А аз не съм обикновен заложник. Аз съм Атила, син на Мундзук, син на Турда, син на Скемен, син на Ете, син на Опос…
Гауденций го сръга с лакът, за да млъкне, и се поклони почтително на императора.
— Всъщност Атила има право, августе — каза той. — Тъй като хуните не са ни подчинени, изглежда, нямат особено голяма полза от съюза си с нас и затова не искат да поемат риск, като ни пратят своя престолонаследник.