Хонорий мереше момчето с леден поглед.
— Нагъл хлапак. Тия имена са безсмислен брътвеж. Може ли народ без писмо да познава дедите си? Дори неговото име не е нищо повече от някаква варварска…
— На моя език Атила означава „желязо“ — прекъсна го хунът.
— Тогава нашето желязно момченце ще трябва да се научи на обноски, както и на скромността на римляните — изсумтя императорът. — Дидим е прав. Сега той е наша грижа, но не проумявам как ще гарантира примерното поведение на народа си, щом сам по себе си е толкова незначителен. Направи го римлянин, Гауденций. Така може би ще ни е по-полезен в бъдеще, когато се върне при своите.
— Аз съм войник, августе, а не педагог. Да оставя ли командването на конницата, за да направя римлянин от нашия хун?
— Не, няма да оставяш легионите — отвърна Хонорий с равен тон. — Момчето ще живее с твоето семейство, в твоя дом и ще учи риторика, право и математика при дворцовите преподаватели.
— Тогава ще го запиша в първо ниво, заедно със сина ми.
— Не — каза императорът след кратък размисъл, — уверен съм, че второ ниво е напълно достатъчно за човек с неговия ранг.
Без нито дума повече Гауденций и Атила се обърнаха и излязоха от приемната зала. Официалното представяне на документите беше завършено и Атила въздъхна с облекчение, когато излязоха на свежия въздух на двора.
— Не мисли, че с това всичко приключва — каза му грубо Гауденций, докато вървяха по гладките плочи към другата част на двореца, където живееше семейството му, когато той беше в града.
— Това второ ниво, първо ниво… не разбирам какво…
— Скоро ще разбереш.
Когато вдигна поглед към лицето на Гауденций, Атила видя как той гневно стиска зъби.
Дворцовата образователна система, както много други подобни институции във великите владетелски дворове по света, беше разделена на две отделни нива. Първото беше за синовете на императорското семейство, но тъй като самият Хонорий нямаше синове, в него попадаха и по-далечни роднини — братовчеди, синове на най-високопоставените командири във войската, както и принцовете, които императорът държеше като заложници. Впрочем те бяха най-многобройни от всички. В първо ниво бяха записани трийсет-четирийсет младежи на различна възраст и на тяхно разположение се намираха най-прочутите преподаватели, най-прецизният научен инструментариум и най-съвършените инструменти за творене на музика и всички други изкуства в целия свят. Оттук тръгваха бъдещите императори и крале.
Второто ниво беше отредено за децата на останалите представители на императорския двор — вестоносци, управители, съветници и специалисти в най-различни области и дисциплини, които живееха в двореца със семействата си, тъй като се предполагаше, че императорът държи да са му подръка в случай на нужда. То също разполагаше с отлични условия, които, макар и не в същата степен като в първото, действително бяха от много високо качество. Това, което липсваше тук обаче, бе увереността сред ученици и педагози, че са достойни за тези условия, защото, откакто се помнеха, децата във второ ниво бяха щастливци, но по-низши, привилегировани, но бездарни. Те бяха във второ ниво и… от втора ръка. Повечето ученици и родителите им се примиряваха с това положение и бяха искрено признателни на императора за възможността да попаднат при преподаватели, чиито качества в цялата империя действително отстъпваха единствено на тези от първо ниво.
Но за Атила бе смъртна обида.
Първия ден, когато с Флавий излязоха от дома му и прекосиха двореца, той се изуми, когато Дидим се появи, раздели го от Флавий и го насочи към атриума, където преподавателят от второ ниво се готвеше да изнесе лекция. Обзе го гняв, щом разбра, че ще го изолират от останалите принцове заложници и че ще го обучават със синовете на дворцовия астролог.
Гневът му бе толкова силен, че на следващия ден отказа да излезе от стаята си.
Разбира се, Гауденций още от самото начало знаеше, че момче с гордостта и упоритостта на Атила никога не би се примирило с подобно принизяване. Накрая, тъй като не успя да накара императора да осъзнае в колко унизително положение е поставил Атила, просто реши сам да се заеме с проблема — изготви необходимата заповед за прехвърлянето, подписа я лично в качеството си на най-старши дворцов офицер и я връчи на Дидим, който отговаряше за преподавателите и от двете нива. Евнухът прие документа с отвращение, като че ли бе съставен от прокажен, но позицията му в двора не му позволяваше да се възпротиви, а и смелостта му не стигаше дотам да се оплаче на Хонорий. Две седмици след пристигането си в Равена Атила започна да посещава лекциите на преподавателите в първо ниво.