Застанал сам зад групата зяпачи, Атила примирено слушаше буйната групичка на бутащите се варварски принцове, към които се очакваше да се присъедини — но за колко време?
За толкова, колкото неговият крал и римляните му наредят.
— Хайде, хуне! Да вървим да похапнем месце!
Напевният говор и грубият смях на келта веднага се познаваха и Дидим се изкикоти развеселен.
— Мълчи, Вортигерн! — сгълча го евнухът — Всички имаме любима храна, дори и хуните!
Атила стисна юмруци, но лицето му остана безизразно, а погледът му — впит в покритите с кожа гърбове на войниците от зууна, които се отдалечаваха и най-накрая се скриха зад далечния ъгъл на стената на двореца. Когато погледна подигравателните гримаси на своите мъчители, яростта му закипя. Ще дойде време, когато ще им даде да се разберат на тези чужденци — на всички, включително и на римляните, — които бяха истинските варвари.
Но не сега. Преглътна гнева си, обърна се, бавно подмина принцовете и влезе в двореца.
V
Последното римско селище, през което Флавий премина, беше Виминациум, по калните брегове на Данувий, условната граница между най-далечните предни постове между Римската империя и владенията на хуните. Този град в далечината, който Тургрид накратко представи като речен снабдителен пункт, го порази със своята бедност и унилост. И наистина, отдалече беше взел паянтовите колиби от пръти и плет по края на реката за кошари. Разбра, че това са жилища, едва когато хунските конници възхитено започнаха да сочат към прътовете, които ги крепяха над водата. Той не можа да си даде сметка за предимствата на този нов начин на строене, преди с очите си да види как обитателите им ловят риба с върви, докато са вътре в постройките, и как пестят пространство, като издърпват улова през същите дупки на пода, през които вършат телесните си нужди, Флавий начаса реши да не опитва никаква гозба, в която има риба от реката.
Макар селището формално да се намираше под контрола на римляните, нашественици от двете страни на реката го ограбваха толкова често, че желанието на местните жители да подобрят участта си, като строят или вложат средства в нещо трайно, бе отминало смайващо бързо. Уличните канавки бяха задръстени от нечистотии, баните бяха в руини, а из разбитите галерии на пазара тичаха полудиви озверели кучета. Младите хора побягваха оттам в мига, в който им се откриеше такава възможност, и населението на града се състоеше предимно от старци, слабоумни и такива, които просто искаха бързо да спечелят някоя монета, мамейки минаващите пътници. Народността на жителите беше неопределима — това беше смесено население, град на мелези, в чиито черти личаха следи от хунски и остготски произход, както и белези на десетина други народи. Разговорите, които Флавий чуваше по улиците, бяха изпъстрени с лошия латински на отдавна пенсионирани ветерани от римските легиони, някои от които се бяха възползвали от евтината цена, на която се продаваше земята в тази местност, за да се установят със своите пенсии, мълчаливите си жени и чорлавите си деца тук, в този последен бастион срещу варварите.
С пристигането си Флавий и стражите постлаха спалните си рогозки на центъра на разкаляния форум, за да могат на сутринта да се спазарят за провизии на седмичния пазар.
— Това място е като края на света — сподели Флавий с Тургрид.
— Така е — отвърна хунът. — Тук е краят на твоя свят.
Прекосяването на реката беше организирано от хунски лодкари, чието задължение бе не само да прекарват пътници през жълтеникавата шир на Данувий, но и да не допускат хуните и съюзниците им от северния бряг да навлязат в римските територии на юг без позволение. Лодкарите имаха издълбани еднодръвки, които наричаха с гръцката дума monoxyli, и с тях прекарваха пътниците, а конете и товарите стигаха до другия бряг на разкривени салове с хлабаво завързани едни за други пръти, през които водата се плискаше и товарът, както и подплашените животни прогизваха. Флавий изтърпя изпитанието, по време на което избълва всичката лошо сготвена храна, която едвам погълна сутринта на закуска. Утешаваше се с мисълта, че щом трябва да бъде заложник, е добре, че го пращат при народ като хуните, който обитава сушата, защото, ако го бяха дали на морски народ, той щеше да загине още при първото плаване. Малко по-късно с истинско облекчение направи първите си крачки на чуждия бряг.