И все пак нямаше достатъчно време, за да се наслади на малката си победа, защото свитата му, която тихо се радваше на завръщането си в родната земя, се устреми напред със забележителна бързина и скоро оставиха реката зад гърба си. Докато напредваха по утъпкания път към хунската столица, гледката първо удиви, а след това изуми Флавий — безкраен простор и невъобразима необхватност на степта, която се простира във всички посоки, докъдето поглед стига. От географските трудове, които беше чел, Флавий знаеше, че тази земя, макар през лятото да притежаваше безпределна красота, през зимата можеше да е зловеща и пуста, а суровият й климат правеше хората и животните, които живееха в нея, корави и мълчаливи.
През първата нощ, в която лагеруваха отвъд реката, Флавий за кратко се отдалечи от своите другари на разстояние, от което гласовете им не достигаха до него. За пръв път в живота си не чуваше нищо, не виждаше нищо, не усещаше никакъв мирис и вкус. Отвсякъде беше обгърнат в мрак, без факла или дрезгавина на хоризонта, без човешки глас или миризма на животно, без вкуса на прах във вятъра. Като дете често затваряше очи и запушваше носа и ушите си, за да се лиши от някое сетиво, от някое свое възприятие, единствено заради непознатото усещане. Но да загуби и четирите си сетива едновременно, и то не защото той си го причинява, а заради липсата на дразнения около него, силно го разтревожи. Когато осъзна какво се е случило, му се стори, че е загубил опората под краката си или пък са му останали само те — единственият му досег със земята и материалния свят. Свлече се на колене и почна с длани да пипа земята, да поднася буци пръст към лицето си, за да усети мириса на прясна почва. Тогава до слуха му стигна глухото гукане на полска птица, която гнездеше наблизо с малките си; полъхна вятър и прошумоля из високите треви, а мекият вкус на цветен прашец полепна по ноздрите и устните му и той разбра, че си е възвърнал сетивата и отново всичко е наред.
На сутринта, когато вдигаха лагера, Тургрид го повика при себе си. В ръцете му висеше дълъг вързоп, увит в намаслено платно, и мълчаливо го подаде на момчето.
— Какво е това? — учуди се Флавий.
— Сега си в Хуния — строго му отвърна капитанът, — ще растеш в двора на владетеля. Такъв дар нашите момчета получават, щом навършат десетата си година. Закъснял си, но ще ги настигнеш. Кралят ти го праща като дар за добре дошъл, а аз го нося, откакто тръгнахме от Хуния преди месеци.
Флавий клекна, постави вързопа на земята и внимателно разгърна плата. Вътре намери копие с дръжка от ясеново дърво и проблясващ костен връх, дълго навито въже, изплетено от ивици плат, и великолепен гладък лък като тези, които беше виждал провесени на гърба на съпровождащите го войници, но никога не бе имал възможност да разгледа отблизо. Доволен, той взе оръжието и внимателно го обърна в ръцете си.
— Това е за мене, така ли? От краля? Не съм виждал пък като този…
— Това е боен лък — отвърна му Тургрид, — изработен от най-добрите ни майстори. Работили са над него цели десет години.
— Десет години!
— Десет години, за да подберат най-хубавото дърво, най-хубавия рог и кост, да ги изсушат хубаво, да ги издялат в правилната форма, да опънат еленовите сухожилия за външната част и да определят съотношението между огъваемите и твърдите части на оръжието. Това не е проста задача.
За пръв път, откакто бяха напуснали Равена, Тургрид изговаряше толкова много думи една след друга и Флавий с изненада се вгледа в разсеяното изражение на офицера, вперил очи в необикновеното оръжие.
— Погледни — продължи Тургрид, като взе лъка от ръцете на Флавий, — това е рефлексен лък: когато опънеш тетивата, извивката му се обръща. Сърцевината му е от ясен — стабилна и издръжлива, от външната страна са сухожилията, за да го правят разтеглив, а еленовият рог от вътрешната страна му дава гъвкавина. Улучва целта от двеста и петдесет крачки.
— Двеста и петдесет! Това е… — Флавий бързо пресметна наум — … почти два пъти колкото римските лъкове!
Той гледаше лъка изумен.
— Силата му идва от съчетанието на материалите. Търпението и издръжливостта на дървото, бързината и хитростта на елена, смъртоносната сила на огромните рога на лопатара…
— Да, виждал съм съставни лъкове и преди.
— Хм, но не и като този. Виждаш ли тук седемте костни плочки от двата края, които заздравяват ушите и дават по-стабилна основа на тетивата? Двете рамена не са еднакво дълги — това дава на стрелата по-голяма сила, а на ездача — по-голяма лекота, докато язди.