— Докато язди ли? Ще стрелям, докато яздя? Но аз съм само заложник! Как ще се науча да…
— Ще се научиш така, както се научават нашите момчета — отвърна Тургрид. — При хуните няма гости без работа, били те и заложници. Няма да си стоиш в стаята и да се оплакваш колко нечестно се отнасят с теб в сравнение със съучениците ти. Всеки печели залъка си, като служи редом с останалите.
Флавий важно кимна с глава.
— Отлично. Да започваме ли?
Тургрид го погледна подозрително:
— Веднага ли?
Флавий грабна лъка и почна да опъва тетивата.
— Да, веднага. Ето, сега нали яздим. Можем да се упражняваме в стрелба, докато пътуваме.
Тургрид му взе оръжието и го прибра в платнището.
— Беше го обърнал обратно. Ще започнем с по-лесните оръжия. Вземи копието. Щом си римлянин, сигурно знаеш как се мята пилум?
Флавий се усмихна. Като всяко римско момче, той беше почнал да мята различни видове копия, откакто беше проходил. Огледа се около себе си и на разстояние от трийсет крачки видя да виси, окачен на импровизиран триножник от войнишки копия, мех за вода от козя кожа, голям колкото торса на мъж.
— Гледай — предупреди той Тургрид и се наведе да вземе копието, което лежеше в краката му. Опита тежестта му, като леко го раздвижи веднъж-дваж в ръката си, за да намери центъра на тежестта му. Тогава, доволен от захвата си върху дръжката, се обърна към меха. Последва дълъг миг на съсредоточаване, в който като олимпийски атлет, подготвящ се да метне копието си, той се прицели внимателно, застанал точно в онази стойка, на която го бяха учили инструкторите му по гимнастика. Успокои дишането си, изтегли бавно назад дясната си ръка, като повдигна лявата пред гърдите си като противотежест, и с мощен вик запрати копието.
То полетя бързо и силно. Удари се в едно от копията на триножника, отскочи с пукот, отклони се към горния край на меха и разцепи кожата, от която бликна вода.
Флавий извика от радост:
— Видя ли? Прободох го в плешката! Чак кръвта му шурна. Този войник няма да се бие още дълго!
Тургрид стоеше с безизразно лице, вперил поглед в повредената кожа. После се запъти към триножника, окачи кожената си шапка върху един бодлив храст до главата си, хвана копието, което се беше забило в земята, и подсвирна.
Сред стадото коне, които пасяха във високата трева наблизо, кобилата на Тургрид вдигна глава, изцвили в отговор, дотича при господаря си, завря муцуна в гърдите му и го подуши. Той бързо се метна на седлото и вмъкна ходилата си в стремената, Флавий го наблюдаваше недоумяващо. През цялото време Тургрид не каза нито дума.
Той тихо премлясна с устни и излезе в тръс от лагера. Като измина двеста крачки, спря, обърна коня и без да спре дори за миг, за да се адаптира към внезапната промяна на посоката, сръга коня с пети и се спусна напред.
Приведен ниско над шията на животното, така че главите им почти се допираха, воинът се спусна към триножника със стремителна бързина. Когато прелетяваше покрай тях, мъжете се отдръпваха от пътя му и го следяха с любопитни погледи. На шейсет крачки от целта той изведнъж пусна юздите и се изправи на стремената, докато конят под него продължаваше да тича. С едно-единствено бързо, плавно движение отметна ръката си назад и запрати копието.
Събрало бясната скорост на животното и силата на хуна, копието профуча напред като почти невидим вихър. То изсвистя покрай изумения Флавий, мина през средата на малката шапка, прелетя между наредените близо едно до друго копия на триножника, без да докосне нито едно от тях, и се заби в едно обрасло с трева хълмче, като зарови в меката пръст шапката, забодена на върха му.
Флавий обаче нямаше време да се развълнува от изумителното хвърляне, защото точно когато Тургрид профуча край него на коня си, ръцете на момчето изведнъж се оказаха притиснати до тялото, а самото то — повдигнато във въздуха. Приземи се тежко на рамото си и ударът изкара въздуха от дробовете му. В същия миг осъзна, че го влачат стремглаво през високата трева. Устата и очите му се напълниха с пръст и бурени и в мъглата от болка и стъписване пред очите му се мяркаха изработените от козя кожа гамаши на войниците, покрай които го влачеха, а през бученето в ушите си чуваше виковете и подигравателния им смях.
Стори му се, че измина цяла вечност, преди скоростта да почне да намалява и движението най-после да спре. Лежеше зашеметен, останал без дъх, и чувстваше как ожулванията от влаченето започваха да горят по хълбока и раменете му. Чифт ръце незабавно се протегнаха към него, за да го изправят на крака. Остана объркан, когато видя над себе си Тургрид, седнал на коня си. Хунът вдигна над главата си клупа, с който допреди миг го държеше впримчен. Беше същото въже от плетени парчета плат, като онова сред многобройните оръжия, подарени му от владетеля.