— Това е бойна примка, малкият — обясни бодро Тургрид. Синините и видимото объркване на повереника му очевидно изобщо не го притесняваха. — Пилумът не е лошо оръжие, разбира се, но ако само нараниш някого в рамото, той все пак ще успее да те намушка със сабята си. Малко оръжия са по-полезни при схватка на кон от близко разстояние от бойната примка.
Гневът на Флавий растеше с нормализирането на дишането му.
— Можеше да ме убиеш! Що за луд си ти?
— Римляните нямат примки, нито готите, нито гепидите, нито аланите. С тях ние улавяме и обяздваме дивите коне. Много са малко народите, които го правят. Използваме ги и срещу враговете си. Ако исках да те убия, щях да закрепя примката на върха на конното копие за по-добра опора и по-далечен обхват. И нямаше да я хвърля около ръцете и гърдите, а около шията ти.
Флавий го гледаше поразен. Накрая успя да продума:
— А лъкът? Кога ще ме научиш да стрелям с него?
— Когато му дойде редът — отвърна Тургрид и се обърна. — Първо ще се научиш да си служиш с копието и примката. Като нашите момчета. Хайде, време е да тръгваме.
Флавий събра оръжията си във вързопа, привърза го за седлото на коня и после с болка се покатери върху животното. В Равена той владееше оръжията по-добре от всичките си другари, а инструкторите му често го хвалеха. Но що за хора бяха тия хуни, които вече два пъти го събаряха безпомощен на земята, преди дори да е осъзнал какво става, и се присмиваха на усилията му, като че беше муха, която размазват с един-единствен удар? С тревога мислеше за засилващата се болка по раменете и хълбоците си, където цели пластове от кожата му се бяха смъкнали при влаченето, и се чудеше какви умения ще трябва да придобие, преди изобщо да бъде в състояние да се защитава сред тези хора.
С още по-голяма тревога мислеше за двете седмици езда, които им оставаха, преди да пристигнат.
Но времето течеше бързо. Откакто напуснаха онзи противен снабдителен пункт на бреговете на Данувий, Флавий не беше видял никакви следи от уседнал живот в тази обширна земя — поне до деня, в който най-сетне съзряха на хоризонта столицата на хуните.
Уморен, мръсен и толкова натъртен, че го боляха чак костите, той седеше на коня си на една височинка, от която се разкриваше равнината. С рязко движение Тургрид посочи към далечината. Изумен, Флавий гледаше разпръснатото сборище от дъсчени сгради, палатки и плъстени кубета. Шест седмици изтощителна езда из пустошта, горите и обширните равнини, за да стигнат до този град, ако разпиляният стан пред очите му изобщо заслужаваше това име.
Със своята скромност и простота гледката пред очите му представляваше по-скоро разраснало се пастирско село. Нямаше го обаче простоватото очарование на тези неуредени селища. И действително, освен че се бяха запазили бедността и нечистотията на селцето, от което без съмнение бе произлязъл този град, към тях се прибавяха и най-лошите черти на потънал в мизерия стан на бежанци, породени, както му се струваше на Флавий, от чувството за безподобна нищета. Той се взираше с разочарование в столицата и се стараеше да не мисли за годините, през които ще бъде принуден да живее тук, далеч от жизнената и пъстра Равена.
Изведнъж един отдавнашен въпрос изникна в паметта му.
— Капитане — провикна се той към Тургрид, който забави коня си, за да може римлянинът да го настигне, — ето че почти стигнахме, а аз още не знам името на вашата столица. Как наричате това място?
И наистина, когато някой споменеше за столицата на хуните — дали баща му или някой магистрат в Равена, или дори самият Атила, те я наричаха точно така — хунската столица. В отговор на въпроса Тургрид дори не удостои повереника си с поглед, а само пришпори коня си.
— Хунската столица — отвърна грубо той — няма име. Днес е тук, защото зимният сезон започва, стадата се събират и владетелят е устроил двора си тук. Другия сезон ще е изчезнала.
— Изчезнала?!… Как може един град да изчезне?
Тургрид сви рамене.
— Ще изчезне. Повечето от хората ще подкарат стадата към степта за паша. Руа и войската ще продължат с конете. Няколко роби земеделци ще останат, за да орат полята. Няма нужда от град.