Като изкачи стъпалата, Флавий се обърна и погледна назад. Видя, че палатът е в края на града, и от това отлично за наблюдение място погледът му прескочи оградата от колове, мина през навалицата по улиците и стигна чак до широката празна равнина — пасищата, които се простираха до хоризонта, и степта по-нататък. Тогава си спомни думите на Атила — огромно открито пространство — и се усмихна.
Пред входа на двореца, най-горе на стълбите, яхнал коня си, стоеше един мъж. Той бе на около петдесет години, тоест по-възрастен от придружителите на Флавий, но със същата атлетична стойка и загрубяло лице като ветераните, които го заобикаляха. Но този мъж се отличаваше от тях — рядката му прошарена брада беше съвсем различна от оскубаните бради и нашарените с белези скули на стражите около него, а откритото му дружелюбно лице рязко изпъкваше на фона на безстрастните погледи на войниците. Това е приветливо лице, помисли Флавий и жизнеността, която излъчваше то, го порази. И наистина, мъжът дори се усмихваше и момчето почувства как го изпълва почти физическо облекчение. Тази усмивка беше първият знак на човешка топлота, която срещаше, откак напусна Равена. Крал Руа се приближи с коня си към Флавий и горещо сграбчи ръката му.
— Добре дошъл, добре дошъл, принц Флавий Еций!
Флавий се беше вторачил в него, смаян както от искреното доброжелателство, което се излъчваше от този човек, така и от неочакваното удостояване с титлата принц… Но преди да успее да отговори, кралят даде знак и иззад гърба му пристъпиха група музиканти и се впуснаха в дивия ритъм на нещо, за което Флавий предположи, че трябва да е приветствена музика. Гъдулки, издялани във формата на конска глава, виеха жално, две дървени свирки пищяха, а един мъж с малък барабан, увиснал на шията му, започна да свири с пръсти бързи рефрени, като че отделно от такта и ритъма на останалите музиканти. Кралят се усмихна доволно и зачака да отвърнат на поздрава му. Запъвайки се, Флавий изрече първото, което му дойде наум:
— Благодаря ти, господарю, но аз не съм принц. Моят баща е генерал от Панония в служба на императора…
Но последните му думи се загубиха в звуците на музиката и кралят загърби с махване на ръка тревогите на момчето. Липсата на кралска кръв у младия му заложник явно изобщо не го притесняваше. Но в момента, в който Флавий започна да се съвзема и си пое въздух, за да се опита отново да разясни ситуацията, една по-възрастна жена, също усмихната, пристъпи напред и докосна крака му. Кралят извика към Флавий на развален латински нещо, което прозвуча като „кралица майка“, но отново не можа да довърши, защото две млади жени, които следваха вдовстващата кралица, грациозно пристъпиха между двата коня и вдигнаха над главите си малка сребърна масичка така, че и двамата ездачи да я стигат лесно. С широка усмивка кралят взе един от двата бокала, поставени там, и го подаде на Флавий.
— Кралицата майка те кани да споделиш гостоприемството на кралското ни домакинство и те моли да вкусиш от виното и месото, които е приготвила със собствените си ръце.
Флавий внимателно наблюдаваше хунския крал и подражавайки на жестовете му, си взе парче сушено месо от купата на масичката, погълна го бързо и пресуши бокала на един дъх. Около тях се чуха радостните възгласи на присъстващите и дори мълчаливите конници замърмориха одобрително.
Кралят му смигна.
— Ех, вино. Един хубав обичай, който усвоихме от приятелите си на запад — каза той. — По време на царуването на баща ми имахме само айраг — ферментирало кобилешко мляко, — с който да почетем гостите си. Но сега сме далеч по-изтънчени.
Кралят премлясна от удоволствие и остави бокала си, преметна крак над шията на коня и скочи на земята леко като момче.
Флавий стори същото и около него се събра тълпа от млади жени, които бърбореха, подвикваха му и го оглеждаха любопитно. Кралят хвърли поглед към музикантите, започнали да свирят още по-силно, за да се чува свирнята им над веселата врява на жените, и преди да се обърне отново към госта си, им даде знак да спрат.
— Моите съпруги — обяви той разнежен на Флавий. — Някои от тях! А това е племенникът ми Бледа, по-големият брат на Атила. Бледа, представи се, момче!
Иззад гърба на краля надникна едно бледо, плахо лице, после предпазливо пристъпи напред, като се подпираше с усилие на дървена патерица, която беше толкова къса за него, че трябваше да стои прегърбен, за да може да разчита на опората й под мишницата си. Явно беше, че това, от което момчето страда, не е временна травма, като да е паднало от кон. Патерицата беше изхабена от дългото ползване и дървото, за което той се държеше, лъщеше като излъскана кост. Върху лицето на момчето беше изписана несигурност, но личаха и умът, и любознателността му. То докуцука до Флавий на изкривените си крака и му се усмихна със също така изкривена усмивка. Сега Флавий разбра защо кралят бе изпратил за заложник в Равена якия Атила, а не болнавия му брат.