Кралят гледаше момчето с гордост.
— Бледа може никога да не стане велик ездач или воин — каза той, — но е разумен и ще стане мъдър владетел!
Бледа примигна, усмихна се и се върна на мястото си.
Зад жените цели дузини дребни дечица, които вече не можеха да сдържат любопитството си, се втурнаха напред, заповдигаха се на пръсти и се катереха едно върху друго в стремежа си да зърнат по-отблизо високия странен чужденец. Косите на момчетата бяха обръснати и гладките им темета, намазани с масло, лъщяха на яркото слънце. Появиха се две редици девойки, които тържествено се приближиха към краля, пременени в блестящи копринени одежди, същите като на онзи посланик от Персия, когото Флавий беше видял в Равена. Косите им бяха изкусно сплетени и стигаха почти до земята. Всяко едно от момичетата държеше ръба на дълго бяло платно. Когато спряха при краля, те издигнаха платното като балдахин, който се вееше над главите им и водеше към входа на двореца.
— … и децата ми — продължи кралят. — Добре дошъл, принц Флавий. Ще живееш тук с нас в двореца, който, както виждаш, е построен от най-добрите дърводелци сред готите. Не е необходимо да прикриваш удивлението си. И тъй като Атила, моят възлюбен племенник, беше като мой ойлан, мой собствен син, така и ти ще бъдеш като член на моето семейство. Всичко, което притежавам — и с един широк жест той обхвана и паянтовия дворец, и цялото си семейство, — е твое. Капитане!
Като извика тази команда, кралят силно плесна с ръце.
— Капитане на стражите! Тургрид!
Тургрид тръгна напред, като внимателно си проправяше път между множеството малчугани и жени. Движенията му бяха бързи и точни, с лекотата и увереността на атлет, което ярко го открояваше като важна фигура в двора на Руа.
— А, ето те и тебе — продължи кралят. — Радвам се, че се завръщаш невредим от пътуването.
После отново се обърна към Флавий:
— Тургрид ще те отведе в покоите ти и ще се грижи за всичко, от което имаш нужда. Още веднъж — добре дошъл, млади принце!
Флавий влезе в двореца редом с Тургрид, а след тях — цяла сюрия жени, деца и наперени музиканти. Чудеше се на странните превратности на съдбата, които го доведоха при народ без столица, в град без име и дори без форум, в дворец, който си беше дървена плевня, при крал, който имаше петдесет млади съпруги и сто деца и, изглежда, беше убеден, че всеки гост е принц. Изведнъж Равена му се стори недостижимо далечна, като че ли я бе напуснал преди цял един живот.
Мислите му го отведоха при баща му, но неочаквано споменът за лицето на Гауденций започна да се отдалечава и да бледнее. Ужасен, той бързо се върна в настоящето. Време за размисли щеше да има по-нататък.
Засега задачата му беше да изпълни дълга си като заложник в тази чужда земя. Така му бе наредил неговият император. Това щеше да прослави баща му и Рим.
Трета глава
Хуния 409–425 г.
I
Ездачите пришпорваха конете си из безбрежната степ като воини, които връхлитат вражеска колона, и свежият пролетен въздух прочистваше главите им от тягостната, гнила миризма, която изпълваше двореца. Придружаваха ги два огромни вълка от онези, които хуните обучават за лов. Без да се затрудняват ни най-малко, хищниците тичаха след ездачите в равен ритъм, в близост до препускащите коне. Отстрани, някак отделен от групата, яздеше един-единствен телохранител. Той беше по-едър, по-възрастен и седеше на коня си с лекотата на ветеран. От колчана на гърба му стърчеше гъст сноп стрели. Отдалеч човек можеше да вземе групата за отряд съгледвачи или може би за конни стражи, отдалечили се от пуснатите на паша конски стада на краля, които трябва да пазят. Отблизо обаче видът им бе още по-озадачаващ — с изключение на по-стария воин, никой от тях не носеше броня, каквато би могла да се очаква от съгледвачи или от стражи. Един от тях — висок и строен младеж — дори се беше пременил в избеляла туника на римски войник, а не в някоя от онези вълнени ризи с шевици, обичайни за хунските конници. Младежите нямаха оръжие, защото групата не беше нито военен отряд, нито отряд стражи.