— Защо седях на оградата ли? Защото нямаше къде другаде.
— Не — каза Тургрид, докато се качваше на коня си, — имах предвид защо изобщо е имало ограда?
— Защо е имало ограда ли? — попита Флавий — За да не бягат конете, разбира се!
— А защо им е да бягат? Къде ще отидат?
Флавий замълча, защото не знаеше какво да отговори, а Тургрид продължи:
— Ние, хуните, нямаме огради, не заграждаме ливадите и не поставяме никакви прегради.
Флавий се загледа в степта. Море от трева, която стигаше до коленете му, се люлееше на вълни, без нито едно дърво чак до хоризонта. Тук-таме се мяркаха тъмни петна върху иначе златистия простор на равнината — големите конски стада на владетеля, които през летните месеци пасяха из тучните пасища около хунската столица. Животните на останалите, по-нисшестоящи властници и по-малобройните стада на дребните дворяни и пенсионираните офицери от войската пасяха в по-отдалечени земи. Те бяха също толкова плодородни и златисти, но не така предпочитани, защото не се виждаха от столицата, която Флавий едва различаваше като петънце на хоризонта зад гърба си, над което се носеше бледосив облак, който леко се издигаше от тора над разкривените постройки.
— Всеки род дамгосва животните си със своя собствена тамга, за да ги разпознава. Това е напълно достатъчно. Човекът и животното бягат само ако им липсва нещо — храна, вода, другар. Ако конят получава всичко, което му е нужно — а то не е само храна, защото иска и обич, и уважение, също както човека, — той няма да избяга.
Флавий насмешливо изсумтя.
— Що за глупост. С конете може и да е така, но не и с хората. А любопитството? Ами стремежите? Не само гладът и самотата теглят човека към други пасища.
Тургрид настойчиво впери очи в него.
— Тези черти отличават човека от животните, но му причиняват и много мъка. А римската наглост, която току-що показа, е една от тези черти.
— Наглост ли? Наглост ли е да се съмняваш в едно недомислено твърдение?
— Никак даже. Нагло е да настояваш, че светът трябва да бъде ограден, без да разсъдиш какви са собствените ти основания за това твърдение.
— Ами тези пориви, за които ти казах — настояваше Флавий, — нима не е нужна сила, която да ги усмирява? Може ли Рим да удържа алеманите да не ни нападат при първа възможност, ако не ги заплашва, че легионите ще отвърнат със същото? Как щяхме да запазим целостта на легионите си, ако хората не се страхуваха, че за дезертьорство ще ги обесят? Как да попречим на слугите в домакинството си да не ни убият нощем, ако не ги заплашим с екзекуция? Не са ли огради тези заплахи?
— Така е — съгласи се Тургрид тихо, докато на свой ред излизаше с коня си от водата, — но един мъдър водач може да удовлетвори или поне да овладее дори и тези пориви. Виж себе си например.
— Себе си ли?
— Ами да. Тук си като заложник, а не като затворник, нали така? Можеш да избягаш, ако наистина го искаш. Хм. Дори не е нужно да бягаш. Посред бял ден можеш да си тръгнеш. Можеш да вземеш два от моите бойни коне, за да напредваш по-бързо. Дори ще ти дам одеяло — подарък от мен. Никой няма да те спре. Но има огради, които те задържат тук.
— Като любопитството?
— Вероятно. От една страна, моите задължения са да задоволявам любопитството ти, да гледам да не се изгубиш или да си навлечеш някоя беля. От друга страна, задълженията ми са да удовлетворявам стремежите ти, за да не търсиш по-силни предизвикателства някъде другаде.
— Ами честта? Дори и да ненавиждах земята ви, дори и да не исках да знам нищо за нея. Дори да нямах стремежа да постигна каквото и да е, пак щях да остана тук, защото моят баща и моят император ми наредиха да стоя тук и аз ще им се подчиня, тъй като залагам честта си.
Тургрид го погледна с недоверие.
— Заложил си честта си? А каква награда ще получиш за това подчинение?
— Наградата ми ли? Ами, предполагам, някоя отговорна длъжност, когато се завърна, слава за баща ми, ценни връзки с хуните, такива неща.
— Не е ли тогава „чест“ друга дума за стремеж? — попита Тургрид. — Никой не прави нещо само заради честта. Важно е това, което върви с честта, нали така? Длъжност. Слава. Ценни връзки. Искаш Рим да те забележи, щом се върнеш. Стремиш се към велики дела — да, наблюдавам как стремежът пламти в теб още от деня, когато те срещнах. Но знаеш, че ако тук не се представиш добре, ще пожънеш само срам за себе си и за баща си. Не е ли така?