— Така е — призна Флавий.
— Всеки си има огради.
Объркан, Флавий прехапа устна и се загледа напред. Младите му другари отдавна бяха напоили конете си и вече далеч пред него, го викаха на хунския си говор, който той вече почваше добре да разбира. Наистина ли честта беше друга форма на благополучие, нещо, за което да се бориш, за което да копнееш или да разменяш като злато или жени, или някакво друго имане? Тази чест със сигурност не беше това, на което го бе учил баща му. И за какъв се мислеше този хун, този варварин, който оспорваше римските разбирания, ученията, които Флавий бе възприел от великата гръцка и римска традиция, на върха на която беше поставен? Той понечи да продължи, но Тургрид вече се бе обърнал и вадеше от торбата, привързана за задната част на седлото, месо, донесено за изгладнелите ловни вълци, които ги следваха. Хунският офицер вдигна поглед и видя, че Флавий го наблюдава.
— Не е хубаво вълците да са гладни, когато в степта няма друга жива плячка, освен конете ни.
Усмихнат, той подхвърли две големи парчета еленско месо на вълците.
Флавий само кимна, без да каже нищо. Уморен от разговора, той извърна глава към пътеката, проправена през тревата от другите младежи, които бяха вече далече напред, и отново пришпори коня си в галоп.
II
Беше денят на есенното равноденствие, последният ден, в който се събират западните кланове за годишното прибиране на конете — „връзването“. Стотици родове се бяха стекли в столицата специално за този ден. Сред тях имаше такива, които бяха вървели и яздили седмици наред от далечни краища. Димът от говеждия тор на огньовете, над които приготвяха храната, сгъстяваше въздуха и се виеше ниско над земята, както и гнилата мазна миризма от вълната на овцете и козината на козите, които се шляеха между плъстените палатки и търсеха остатъци от храна. Макар самото връзване и състезанията да бяха само за мъжете, жените бяха тези, които налагаха тона в лагера, а в ден като този, с хубаво меко слънце, те бяха извадили домакинските си пособия вън от юртите, на открито, и се смееха и весело си бъбреха, докато клечаха насред пътеките и стържеха котли, плетяха вълнени постелки и търкаха с урина мръсни черги за пода, за да премахнат петната по тях. Имаше няколко, които бяха събрали овцете си в малко общо стадо и весело дояха блеещите животни, а други наливаха в овчи мехове пенливото мляко, което щеше да ферментира и да се превърне в айраг или в някое от сирената на малки твърди буци, с които се изхранваха семействата през зимата, щом виметата пресъхнеха. Един беззъб старец наблизо беше хванал угоено агне, бе го разпънал на задните му крака на триножник и разпорил корема му от гръдната кост до слабините. Бръкна в търбуха му с къс закривен нож, бързо отряза сърцето и го вдигна, още димящо, над главата си. Ухили се, докато кръвта се стичаше по ръката му, а група дечурлига се смееха и подскачаха около него в очакване на топлата вкусотия. Старецът разряза късчето на парчета и ги подметна на малчуганите, които им се нахвърлиха като изгладнели кучета, а кръвта изцапа устата им. После извади останалите вътрешности, черния дроб и стомаха и раздаде и тях, а след това се залови да разчленява трупа.
Откъм края на лагера долетяха мъжки викове и кучешки лай и всички жени за миг вдигнаха глави от работата си усмихнати. Съвсем скоро щеше да е — състезанията бяха приключили и мъжете вече щяха да почнат да се завръщат, потни и уморени, и да искат айраг. Време бе да приберат камъните, с които стържат чергите, да се шмугнат в юртите, да оправят косите си и да се заловят с приготвянето на гъстата чорба. Това беше нощта на последното угощение.
Отвъд лагера, при пясъчната яма, която набързо бяха изкопани предната нощ, във въздуха все още се усещаше вълнение, макар тържественото раздаване на наградите да бе приключило и шумните препирни около печалбите от залаганията отдавна да бяха стихнали. Последното състезание по борба беше свършило преди повече от час, но там, където се преобличаха, в малкото равно сечище, опасано с вълнени черги с ярки багри, които бяха преметнати на въжета, все още стоеше един младеж. Не защото го болеше — не беше пострадал; не защото се беше отчаял — той беше победителят; а защото се дивеше на обратите в живота си.
Младият мъж разглеждаше излъскания до блясък боен щит на гепидите, с който го бе наградил кралят. Беше великолепна плячка, взета в бой преди трийсетина години, и оттогава стоеше на стената в голямата зала на двореца и често удивляваше гостуващите воини. Беше толкова различен от малките ракитени щитове на хуните, които бяха леки и покрити с корава опната кожа, за да са стабилни. Очевидно бе, че само воин с мощната физика на германите е можел да си служи с неговия трофей. Изработен от здраво дъбово дърво, обкован с гладка желязна пластина и увенчан с разкошната глава на горгоната Медуза върху умбото — кухата бронзова полусфера, която покрива отвора в средата на щита, — той тежеше колкото три хунски щита, взети заедно. А за разлика от ракитените щитове, създадени за воините, които се бият, без да слизат от конете си, изработката на щита на гепидите осигуряваше защита от плещите до колената дори за воин с неговия висок ръст.