Това беше прекрасна награда, която той заслужено получи като победител. След победата си в двата предварителни тура на състезанието по борба, в последната битка се изправи срещу страховит противник — хитър ветеран с почти същия ръст като него самия. Залаганията бяха разгорещени, предимно срещу него, а виковете на озверялата тълпа, наобиколила импровизираната бойна арена, още кънтяха в ушите му. Почти час двамата се бориха и изпитваха силата и издръжливостта си един срещу друг, докато умората на противника му не почна да личи. Тогава младежът пъргаво избегна опита на хуна да го повали и го извади от равновесие с мощен удар в слепоочието, след което се хвърли върху слисания си противник с цялата си тежест и го прикова към земята, с опрян лакът в гърлото му. Държа го така, докато хунът не вдигна пръста си, за да покаже, че се предава. Докато двамата борци се изправяха на треперещите си крака, тълпата мълчеше, загледана в този изключителен мъж, който с уменията и решителността си ги бе завладял, пленил ги бе така, както те го държаха пленник.
Защото борбата беше само една малка част от победите, които бе спечелил. Оръжията ли? Той единствен сред състезателите запрати копието си в непосилно далечната мишена, докато стоеше изправен на стремената. И не само удари сламеното чучело, докато вятърът го люлееше, а заби копието право в гърлото му и така го прикова към стълба като трофей, окачен на стената, с глава, килната към рамото му. Ами обяздването? Той препусна с коня си посред стадото диви коне, докарани до полуда от два ловни вълка, които щракаха с челюсти към краката им. Като избягваше подплашените кобили и буйните жребчета, той следеше жребеца водач на стадото — огромно свирепо животно с пламтящи очи. Младежът умело го отдели от останалите, метна примката около врата му и тъй като беше по-едър и по-силен от него, животното замръзна на място. Тогава с едно-единствено дръпване на въжето, закачено на върха на копието, младежът го повали на земята и се хвърли върху му като разярен лъв.
А надбягванията с коне? Единствено тук младежът не постигна първото място, макар и не защото не положи достатъчно усилия, или защото му липсваха умения. Беше с по-едър ръст от дребните и пъргави хунски ездачи и те имаха предимство, защото техните малки коне можеха вечно да тичат с такива дребосъци върху гърба си и в крайна сметка го изпревариха. Все пак завърши трети, което беше достойно представяне и не застраши цялостния му успех като абсолютен победител.
Докато раздаваше наградите, крал Руа любезно го похвали, но отреди повече думи за генерал Тургрид, който през цялото време стоя до краля и представя юнаците от различните родове, докато минаваха покрай тях. Когато най-сетне щитът беше връчен, кралят опита тежестта му в ръката си, после изсумтя, подаде го на младежа и сложи дланта си върху рамото на Тургрид.
— Добре си си свършил работата — каза тихо той на своя офицер. — Никога чужденец не е приличал толкова много на нас. Като че ли ми е роден син, мой собствен ойлан.
Тургрид кимна. Лицето му си остана както винаги безизразно.
— Баща му също е велик човек и отличен генерал. Но синът ще го надмине. Виждам го.
Щитът беше великолепен — достойна награда за усилията му, макар и толкова тежък, че беше сигурно, че никога няма да го използва в истинска битка или поне не в битка така, както я водеше обикновено и както се биеха хуните. Но въпреки това сега, когато състезанието беше приключило и той вече разглеждаше разкошния предмет, усети как го обзема възхищение не заради нечуваната му големина или хитроумните детайли в майсторската изработка, а заради гладко излъсканата му желязна повърхност.
Колко години бяха минали — седем, или може би осем? — откакто за последен път се погледна в огледало? Тези вещи бяха рядкост в Хуния, а в редките случаи, в които беше попадал на огледало при посещение в покоите на някоя жена или когато проверяваше стока, предлагана от пътуващи търговци, не му беше хрумвало да прояви тази дребна суета. Но сега, макар и чудновато разкривено от изпъкналата повърхност на външната част на щита и от множеството резки и драскотини, врязани в метала по време на битките, отражението, което го гледаше от повърхността на щита, накара дъха му да секне.