Големите сиви очи му бяха познати — човек никога не забравя собствените си очи и не се изненадва, когато ги види; но той се учуди от възрастта и студенината, които като че виждаше в тях. Това не бяха вече очите на момче, а на воин — железни, ледени очи. И косата му беше позната — нали я виждаше всеки ден, нали я решеше всеки ден. Но самият факт, че това беше така, че можеше да види косата си, както я е хванал, щеше да го накара недоверчиво да се усмихне едва преди няколко години. Коса, толкова дълга, че да можеш да я видиш? Той се гордееше с кестенявата грива, която падаше по плещите му и която сплиташе и връзваше отзад на главата си във воинска плитка, когато се подготвяше за битка или за участие в състезание. Тя беше знак за неговата роля, за положението му в сплотеното, но йерархично общество на хуните, символ, който говореше за постиженията му и за това, че е приет в общността, също както и малката тамга на кралския род, с която беше дамгосана кожата над дясната му плешка.
Той остави щита на земята, подпря го на един кол и събра дрехите си, които беше съблякъл преди борбата. Докато си слагаше износените кожени навуща, ботушите от мека сърнена кожа и яркочервената вълнена риза, която обличаше за специални случаи като този събор на родовете, пусна мислите си на воля. Връзването беше приключило и сега щеше да се върне към службата си. Хубаво беше това разнообразяване на всекидневните задължения, макар и само за три дни, но все пак вече бе готов да се върне към своите обиколки и скитания из степта със зууна, който предвождаше — неговия ескадрон от сто воини.
Завърза последните връзки на кожения си елек, който беше облякъл върху ризата, внимателно постави на главата си шапката с козина по края и нагласи плитката между раменете си. Излезе от заграждението за преобличане и се запъти към коня си, но спря и се върна да вземе щита. Какво щеше да каже кралят, ако го беше забравил? Докато го вдигаше, той за последно хвърли поглед върху неясното отражение — почернелия и закоравял воин, облечен с кожата и козината, които носеха хунските конници, и несъзнателно, без суетност или колебливост, а от искрена радост, се усмихна.
И в отражението върху бойния щит офицерът от конницата Флавий Еций му се усмихна в отговор.
III
Тургрид и Флавий се бяха загледали в пращящия огън, докато младите войници, излегнали се наблизо, за да си починат, дъвчеха остатъците от вечерята си или безгрижно обсъждаха състезанията през деня. Конете им се шляеха безцелно наоколо, пръхтяха и душеха и от време на време се доближаваха до господарите си и нежно ги побутваха с муцуни по главите. Неколцина воини бяха полегнали близо един до друг встрани от огъня, до който седеше Флавий, и мълчаливо слушаха легендата, която Тургрид редеше ритмично и като насън на древния език.
Флавий се наслаждаваше на напевното мелодично звучене на думите толкова, колкото и на смисъла им. След осем години в хунския владетелски двор той владееше говоримия език отлично и говорът му по нищо не се отличаваше от този на някой хунски принц. Но художественият език — неясен и почти забравен, — на който се декламираха и предаваха от поколение на поколение епосите, беше съвсем различен — мистерия и загадка, която се разкриваше пред него едва сега. Много пъти беше слушал легендите на хуните, разказите за древните богове и за корените на хунската кралска династия, рецитирани във внушителните стихове, познати само на най-старите от старейшините на родовете, както и на членовете на хунското царско семейство, на които те специално се преподаваха. С всяко повторно изслушване той все по-ясно съзираше силата и красотата на думите. Не изпускаше нито една възможност да чуе хунските принцове да рецитират така, както ги бяха учили — направо по памет. Нито една дума не беше и нямаше да бъде записана. Мъжете около огъня слушаха запленени забележителния епос, макар че повечето, както и самият Флавий, можеха да разберат само най-общия смисъл, дошъл от подобието на произнасяните думи със съответствията на днешния хунски език.
Тургрид седеше с кръстосани крака, ръцете му бяха леко отпуснати на коленете в обичайната за бардовете поза, а очите му бяха вперени в огъня, без да трепват. Дори не примигваше, докато напяваше на мъртвото наречие, което Флавий се стремеше да разбере, напрегнал цялото си внимание.