Мечът на Атила

… Ще бъде намерен някой ден древният меч — мечът, измайсторен и изкован от Бащата на династията, острие, изпитано в огън, калено в лед, целунато от вятъра. Ще бъде скрит в камък, и ще го открие кър Берик, Великият предводител, за когото е отредена най-славната участ, кралят, най-страшен сред хората, пред когото всички народи ще треперят. Стане ли негов Мечът на династията, ще се въздигне до боговете и сам богоподобен ще стане…

Гласът на Тургрид бавно заглъхна. Вече се чуваше само прашенето на огъня и приглушените стъпки на конете в тъмнината. Войниците, които досега слушаха разказа, почнаха да се прозяват и протягат, а след това се събраха върху една плоска скала да хвърлят жребий за нощната стража и се приготвиха за сън. Флавий остана още малко загледан в огъня, с някак вглъбено изражение. Накрая поклати глава, като че ли разваляше действието на някаква магия, и махна с ръка.

— Меч значи? Винаги съм се чудил, Тургрид, защо обвързвате съдбата на народа си с надеждата да откриете някакъв древен меч? Не с благоразположението на някой бог или със силата на войските си, или с немощта на враговете си, а с откриването на вълшебен меч?

— Неправилно си разбрал легендата — отговори му студено Тургрид. — Вероятно защото не знаеш добре езика.

— Да не би да оспорваш моето тълкуване? Надявам се някой ден да стана предводител на римската армия, като баща ми, но това ще стане, защото съм умел тактик и имам силна воля. Никога няма да се осланям на сбъдването на някакъв мит.

— Ако това е „тълкуване“, римското ти образование е учудващо повърхностно. Ние не обвързваме съдбата на народа си с намирането на някакъв меч, вместо да се уповаваме на боговете. Напротив, намирането на меча е външният знак за благосклонността на боговете — потвърждение, че са налице всички останали условия, за да осъществим съдбата си. Това може да означава, че войските ни са достатъчно силни, а враговете ни — твърде слаби. Може да означава, че Небесният дух е слязъл на земята и е приел формата на нашия владетел или че всички племена на земята са познали единствения истински начин на живот — този на хуните. Може да значи какво ли още не. Хората не бива да знаят точните обстоятелства.

— Не се ли чудиш какви може да са тези обстоятелства? Не се ли питаш? Не се ли вълнуваш какъв е смисълът на разказа?

— Не е необходимо. Мечът ще бъде намерен. Може да стане утре или след хиляда години. Когато се случи, ще разберем — целият хунски народ ще разбере, че обстоятелствата са назрели, че звездите са се подредили и съдбата ни ще се осъществи. Това е загадка. Загадка, която с радост оставям, без да гадая, и вярвам в нейната сила.

Еций гледаше огъня и клатеше глава.

— Загадка, гатанка. Гатанките имат своето място и в римската култура, господарю Тургрид, но няма такава, която да решава съдбата на народите. А! Ето ти една гатанка.

Тургрид го погледна раздразнено. Тайнствената и меланхолична атмосфера, която се стремеше да създаде, се строши като крехък бокал.

— Гатанка ли? — каза той. — Искаш да разгадая някоя гатанка?

— Да, една стара римска гатанка, на която баща ми ме научи. Трябва да познаеш кой съм аз. Слушай:

С другарите висях във лято жежко, без капка ни от кладенец, ни дъжд. Но стъпкаха те грубо юначаги и хвърлиха те във тъмница отведнъж.

Ритници, бой, чак кръв потече, не за мъст ме биха, а от радост, и после в мрачна гробница ме пратиха, да чакат и да чезна в старост.

Но ето че се смея най-подир, Защото юначагите надвих. Аз блудницата на кралица правя, а краля сторвам на смешник.

Душата ободрявам, страхливите със смелост надарявам, и мъртвите надежди възкресявам. А на пъкъла огньовете горещи не могат даже да подгряват хаоса, който аз подклаждам.

— Е — завърши Флавий. — Кой съм аз?

— Кой си ти ли?

Тургрид за миг задържа погледа си върху него озадачен. Тогава чертите му се изопнаха.

— Ей! Прекарах нощта с твоята зууна и заради теб повтарям най-великата легенда, която е била разказвана някога — за великия меч на хуните, а ти ми отвръщаш с детска гатанка. Разказвай тия гатанки на децата в двореца, когато се върнеш.