— Най-великата легенда — за древен меч? Открит от прочут крал? Това е чудесен мит, също като митовете на древните гърци, които обичах някога. Но не вярваш в него, нали? Той е измислен да забавлява, като моята гатанка, и само толкова. А ти още не си ми отговорил.
Отегчен, Тургрид отмести погледа си от огъня, в който се беше загледал, и строго погледна Флавий.
— Това е хунският епос. Това е историята за нашето минало и нашето бъдеще, както „Илиадата“ е вашият епос. Да, познавам вашата „Илиада“. Мислиш ли, че е правдоподобна? А „Одисеята“! Това вече е истински мит!
Флавий сви рамене.
— Мечът на династията, „Илиада“ — всичко това са митове. Не ме обиждаш, като определяш Омир като такъв, какъвто в действителност е бил — разказвач на приказки. Предпочитам да слушам за истински дела. Бих искал да върша истински дела.
Тургрид изсумтя. Флавий го погледна объркан.
— Какво? Какво казах?
— Че би искал да вършиш истински дела. Знай, че ще ти се удаде такава възможност.
— Какво искаш да кажеш? — попита младежът.
— Представи се великолепно пред краля по време на укротяването на коне. Иска да те направи кър, старши офицер, и да ти възложи истинска служба в армията си, а не да предвождаш само зууна като тази.
— Римлянин да предвожда хунската армия?
— Хун, който ще предвожда хунската армия. Вече не си римлянин нито за мен, нито за владетеля Руа.
Флавий се усмихна и отново погледна огъня.
— За мен ще бъде чест.
Разговорът им беше прекъснат от тревожното изцвилване на кон в далечината, последвано от второ, изпълнено с болка, както и от виковете на мъжете. Тургрид и Флавий се сепнаха, грабнаха лъковете си и скочиха.
— Какво беше това? — попита Тургрид, както се взираше в мрака. Взе една горяща пръчка от огъня, хвърли я на Флавий и двамата се затичаха в тъмнината към горичката, чийто черен силует се извисяваше на фона на звездното небе.
Когато се приближиха, препъвайки се и лазейки по осеяната с камъни земя, изведнъж от храстите изскочи един кон без ездач и бясно се спусна към тях. Флавий отскочи от пътя му, а Тургрид се хвърли върху животното, хвана оглавника му и заби пети в земята, като дърпаше ремъка толкова силно, че конят изви шия назад и се строполи с цвилене.
Обезумяло от ужас, животното риташе във въздуха и размахваше острите си копита; двамата мъже отскочиха назад. Светкавично, животното се изправи на крака и избяга в тъмнината, като цвилеше изплашено и ужасено. Тургрид погледна Флавий.
— Видя ли го, като излезе? Хълбоците му бяха окървавени!
— Видях — мрачно отговори Флавий. — Кой беше на пост при конете тази вечер?
Някъде пред тях в далечината ужасените писъци на животните ставаха все по-силни.
— Няма значение. Нещо става и с другите коне. Бързо!
Нагазиха в храсталаците и се спуснаха към горичката, без да се пазят от тръните и копривата, които раздираха дрехите им. Оставаше им още седмица път до дома и трябваше да запазят конете на всяка цена. Около тях се чуваха виковете на другарите им, които също си проправяха път из гъсталака, за да спасяват животните. Флавий изруга. Нямаше излизане от проклетите храсти! Явно животните бяха навлезли в горичката от другаде, докато са следвали пасището. Когато Флавий и Тургрид заедно с неколцина други изскочиха от храсталака, видяха на лунната светлина шест коня, обърнали хълбоци към една надвиснала над тях скала. Очите им се въртяха от ужас. Едни вълк с покапала от челюстите му кървава пяна ръмжеше, приклекнал пред тях и готов за скок.
— Този е от нашите — каза разтревожен Тургрид. — Хванал е бяс.
Флавий се изправи, вдигна лъка и изтегли стрела от колчана на гърба си. Тургрид също издигна своя пък, но Флавий го спря.
— Не се тревожи. Ще го убия.
Но точно когато изрече това, ушите на вълка се наостриха и той се обърна срещу двамата мъже. Като видя, че единият се прицелва, той се сниши и се шмугна зад дърветата. Нямаше време за стрелба.
Тургрид проследи с поглед животното, докато то не се изгуби в тъмнината.
— Не може да мисли разумно — каза той. — Лудостта го тегли, няма да избяга. Ще се върне за конете.
Двамата сложиха стрела на тетивата на лъковете си и започнаха внимателно да се взират между дърветата. Дузина други войници, които също бяха пристигнали с факли и вдигнати лъкове, съсредоточено заоглеждаха стволовете на дърветата в долната им част. Като видя, че другарите му пазят добре храсталаците, в които изчезна вълкът, Флавий тръгна към конете, които се бяха сгушили, треперещи и изплашени, до скалата, където ги бе притиснал звярът.