— Това е просто…
— … стара хунска поговорка — довърши Флавий вместо него. — Знам. Но какво означава? Звучи като нещо, което римляните биха казали — „Гледай на изток“, нали толкова много от враговете ни идват от изток. Но защо хуните го казват? Вие сте на изток. Вашите врагове са на запад!
Тургрид се засмя, но се задави и изплю на земята голяма кървава храчка.
— Говориш като римлянин. Стоите си на малкия си полуостров, заобиколени от вода, погледът ви на изток стига на едва до нас — хуните, и си мислите, че ние сме краят на света.
— Твърде малко са тези, които са стигали по-далеч на изток.
— А ние сме стигали. Не сте и помисляли даже какво може да има по-нататък от нас. Там е Персия — цивилизация, по-древна от римската, която познавате само по западните й граници. Има индийци, планини, пустини. Серите — народът на коприната от далечния изток, защитен от огромна стена и многомилионни войски. Милиони! И накрая, казват, има голямо море, отвъд което никой не знае какви страхотии дебнат. Цялото ни минало, предците ни са там, на изток, зад нас, и ни тикат напред, защото не можем да се върнем назад. Серите и душите на мъртъвците ни не ни позволяват да се върнем назад, макар и да се опитваме. Изправяме се пред запада, защото там е нашето бъдеще, както и най-близките до нас врагове. Но на изток е това, от което наистина се страхуваме.
— Затова „гледате на изток“ — измърмори Флавий. Той наведе глава почтително, макар и невярващо, и взе горящата главня, която му подаде един от войниците, за да осветява пътя им обратно към лагера. Но когато вдигна очи, погледът му се спря върху нещо, което проблесна на рамото му.
— Погледни.
С върха на ножа си Флавий извади един огромен кървав зъб, забит в кожените му нараменници.
— Този е бил предназначен за мен. Нищо чудно, че вълкът беше така разярен — сигурно адски го е заболяло, когато го е счупил. Ето…
С върха на ножа си Флавий грубо драсна някаква тамга върху зъба.
— Латинската буква „Е“ за „Еций“. Спомен от тази нощ.
После подхвърли зъба на Тургрид, а той го хвана във въздуха и го стисна в юмрука си, без да го поглежда. Погледът му беше вперен във Флавий, като че се готвеше да каже нещо, после крайчецът на устните му се изкриви болезнено в сянката на горчива усмивка.
— Грозде — каза той.
— Моля? — каза Флавий объркан.
— Твоята гатанка. Отговорът е грозде. Да не мислиш, че не знам нищо за гроздето? Дълги години служих в римските легиони. И аз съм си отвзел от гроздето.
Флавий също му се усмихна в отговор и се затича да помогне на другарите си за един от подплашените коне. В сечището и в малката горичка спокойствието се завръщаше. Чуваха се само гласовете на мъжете, които вървяха напред, тихо подканваха неохотно пристъпващите животни и ги водеха по пътеката, по която бяха дошли, както и мекият ритмичен звук от движенията на последния останал войник, който се беше заловил да отдели главата от тялото на вълка и да одере кожата му.
Тургрид грубо забърса засъхващата кръв по лицето си и проследи с поглед Флавий, докато факлата му се скри в гъсталака. Тогава погледна зъба, който стискаше здраво в пестника си. Поклати глава и отново потрепери от болката в разбития си нос, после сложи зъба в пазвата си и забърза обратно към лагера.
IV
Беше студен ноемврийски ден. Силните зимни снеговалежи още не бяха започнали и сухите прашинки от равнините все още се въртяха из тесните улици, носени на гърба на мразовития хиперборейски вятър. Сиви облаци висяха ниско над земята и големите стада коне бяха събрани от летните пасища и прибрани за зимата около плъстените заслони срещу снега, вече извадени от складовете и разстлани навсякъде из пустата степ. Полските мишки и лалугерите отдавна се бяха скрили за зимния си сън, а още по-рано — седмици преди обичайното си раздвижване — скитските гъски бяха прелетели над степта, събрани на устремени към юг стреловидни ята. Дори мравките и щурците бяха направили жилищата си по-дълбоки и по-високи от обикновено — така поне разказваха децата, от чието внимание тези неща не убягваха. Един млад мъж на кон, в разкошна броня и яркочервена мантия премина през външния стражеви лагер, спря, за да се ориентира по-добре в мъглата и пушека от тора, и в лек тръс тръгна из мръсния град. Придружаваше го отряд хунски воини, чиито качулки и наметала бяха украсени с чудесни хермелинови кожи, които можеха да носят само членове на владетелското семейство. Конникът кимаше на хората, но те стояха напрегнати и мълчаливи, вперили погледите си в него. Той, от своя страна, беше озадачен от тяхното мълчание, докато изведнъж се досети и свали бронзовия римски шлем с украсения наносник и големите набузници, които скриваха почти изцяло лицето му. Сега всички с изненада се взряха в младия офицер, в белезите по загрубялата кожа на скулите му, в тесните му очи — хун ли беше той, един от тях? — но в мига, в който го познаха, избухнаха в ликуване, втурнаха се вън от шатрите и разкривените дървени къщи и се струпаха около воина и свитата му.