Много трудно, с усмивка, той успя да се промъкне през нарастващата гръмогласна тълпа, за да стигне в двореца, където го очакваха крал Руа, придружен от огромното си семейство и почетна стража. Ездачът слезе от коня си, изкачи стъпалата на един дъх и прегърна стария крал, който като че придоби по-висок ръст и по-голяма сила в ръцете на младия мъж.
— Добре дошъл, племеннико — повтаряше възторжено Руа. — Носиш утеха за старото ми сърце.
Като чу гласа на краля, който така и не бе забравил през всичките тези години, очите на Атила се напълниха със сълзи.
— Боговете да те благословят, чичо — нека царуваш още петдесет години!
После се обърна към Флавий, който стоеше наблизо и наблюдаваше тази среща. Двамата млади мъже стиснаха мишците си за поздрав.
— Флавий Еций — каза Атила и бавно заразглежда високия млад мъж, който стоеше пред него, облечен от глава до пети в хунски дрехи. Тържествената сериозност на лицето му изведнъж се стопи и по него заигра усмивка. — Майка ти се боеше, че си завинаги загубен сред „варварите“. Но аз й казах, че сигурно си охранен и щастлив и имаш четири невести. Можеш да ми ги представиш…
Флавий се засмя:
— Крал Руа ме накара да запазя най-доброто за тебе. Но ще трябва да се преоблечеш. Много ги е страх от римляни.
Двамата млади мъже получиха позволението на краля да се оттеглят. Самият Руа вече разговаряше оживено с капитана на хунската стража за пътуването от Равена, Флавий и Атила се обърнаха и влязоха в двореца. Атила замислено опипваше с пръсти войнишкото си наметало.
— Тази вълна е отлична, но бронята е твърде тежка. Трябва да си намеря хунска.
— Нямай грижа — отговори Флавий, — когато получихме писмото от баща ми, в което ни съобщаваше, че се връщаш, кралят нареди да ти направят нова ризница. Най-хубавата, която съм виждал. Всеки офицер ще ти завиди.
Атила се вгледа в него.
— Отлично говориш хунски. Поздравления. Няма човек на света, който да говори хунски. Освен хуните.
— Чух, че и ти говориш латински свободно.
Атила сви рамене.
— Ами! Щях да го науча по-бързо, ако се шляех из форума с блудниците. Загубени години са тия школи, пълни с толкова момчета, които се превиват над граматиките, пребледнели от изтощение. Губят връзка с истинската си природа. Защо му е нужно на едно момче да знае повече от това как да стреля с пък, да се грижи за коня си и малко география?
Флавий го погледна, слисан от разгорещението, с което говореше.
— Баща ми те записа в първо ниво. Ти нали посещаваше занятията?
— Разбира се. Седях с осемгодишни момчета, превит като гърбав, за да скрия това, че съм по-висок от тях. Оня проклет евнух Дидим ме биеше с пръчка по пръстите, когато бягах от часовете. Така беше до деня, в който му казах, че ще му я тикна отзад, ако пак ме докосне.
Флавий се усмихна одобрително.
— Дидим отдавна си просеше някой да го постави на място.
Атила сви рамене.
— Ти щеше да направиш същото.
— Може би.
Когато влязоха в голямата зала, в която нямаше никой друг, освен един слуга, заспал в ъгъла, Атила изведнъж стана сериозен.
— Сега си свободен да се върнеш у дома. Водя други римски заложници. Ще пристигнат утре с кервана.
Флавий мълчеше, извърнал глава.
— Не искаш ли да заминеш? — попита го Атила.
Флавий не отговори веднага.
— Разбира се, че искам, но когато му дойде времето. Когато ще бъда сигурен за позицията си в Равена, или когато ще мога сам да си я извоювам. Мога да се прибера у дома само веднъж и не искам да пропилея тази възможност.
— Няма го в тебе онова нетърпение да се завърнеш в родината си, с което се върнах аз. Да не си се превърнал в хун?
— Винаги ще си остана римлянин. Но обстоятелствата не са еднакви за нас двамата. Хуните все още търсят своя Меч на съдбата, аз също търся моя. Ако се върна в Равена… Баща ми пише, че ситуацията не е стабилна. Не се знае какво ще бъде положението ми, ако се върна сега. Той не е сигурен и за своята позиция в двора…