Атила изсумтя отвратен.
— Позицията на баща ти ли? Дворът се управлява от евнуси и пияници. Гауденций трябва да се гордее, че няма позиция там.
— Наистина ли е толкова зле в Равена?
За миг Атила остана замислен.
— Ето ти един пример. Помниш ли птиците на императора?
Флавий потръпна от погнуса.
— А мога ли да ги забравя? Вресливи, своенравни, зловонни пернати. С по-малко мръвка и от фазаните, по-грозни и от свраки. Не мога да разбера защо е толкова привързан към тях.
— Вярвам, знаеш, че няколко месеца след като замина, Рим беше завладян и разграбен от бащата на Теодорих, Аларих, и неговите вестготи. Щом научи, че Рим е загинал, Хонорий така се разстрои, че припадна в леглото си. Преди още да е станал от него, се наложи баща ти да му обясни, че става въпрос за града Рим, а не за Рим — пилето, което Хонорий беше кръстил на него.
— Не говориш сериозно! В писмата на баща ми не пишеше нищо подобно.
— Мислиш ли, че баща ти може да запише такава случка на пергамент и да повери писмото на имперските вестоносци? Баща ти е велик и достоен човек, може би последният такъв в кралския двор. След като затвориха Теодорих…
— Теодорих е в затвора?
Атила мрачно кимна.
— Какво очакваш, щом Аларих нападна Рим? Теодорих беше заложник, за да гарантира доброто поведение на баща си. Аларих се развихри и Теодорих плати със свободата си.
— Но той беше съвсем малък!
Атила вдигна рамене.
— След като Аларих умря и нещата се върнаха постарому, забравиха за Теодорих и го оставиха да гние в килията си. Баща ти тайно го пусна, отведе го у дома си да закрепне с нас за няколко седмици и после тайно го изведе от страната — изпрати го при роднините на Аларих в Галия. И досега в двора на Равена цари такова объркване, че никой дори не забелязва, че е изчезнал пленник.
Флавий се замисли.
— Баща ми наистина е велик човек. Но за подобна постъпка можеха да го задържат за измяна.
— Цяло чудо е, че Гауденций оцеля толкова дълго — отвърна Атила. — Чудо е, че и аз оцелях, Флавий, ако си достоен мъж, Равена има нужда от теб. Но оцеляването на един почтен човек там е друг въпрос.
— Империята трябва да се промени. Може би аз ще съм този, който ще осъществи промяната. Но докато онзи шут Хонорий продължава да е император, домът ми е тук. Няма бъдеще за мен в такъв владетелски двор.
На лицето на Атила се появи лека усмивка.
— Значи моят „форум“ ти е харесал?
Флавий се загледа замислено навън към пустата степ, спомнил си някогашната шега на Атила.
— Аз съм римлянин. Но в Равена не мога да съм това, което съм тук. Ти, Атила, се връщаш в родината си по-осъществен, отколкото предполагаше, че ще бъдеш, когато беше само принц — връщаш се с почести и достойнство, без съмнение ще получиш място в кралския съвет и военен пост. И мен кралят ме удостои с всичко това. Но така ще е, докато съм при хуните. Какво ме очаква в Равена, при Хонорий? Ако положението дори на баща ми е несигурно, какво ще бъде моето? Моментът не е подходящ да се връщам.
— Може Би не си римлянин, но можеш ли някога да станеш хун? — попита го Атила спокойно — Ти не приличаш на хун. Можеш ли да мислиш като хун? Можеш ли да кроиш планове и заговори като хун?
Флавий се забави с отговора.
— Сега този народ е толкова мой, колкото и твой. С тях се храних, с тях се упражнявах… Атила?
Изненадан, той се огледа наоколо, защото изведнъж установи, че е сам — Атила беше изчезнал. Изведнъж разбрал какво става, Флавий присви очи.
— … с тях се упражнявах… — промърмори той и тогава, като се завъртя бързо, се приведе зад една колона и чу мекия удар на меча на Атила, който попадна точно там, където преди миг стоеше той. С мълниеносна бързина Флавий изскочи иззад колоната, извади меча си и леко опря върха му между лопатките на Атила. Застанал от другата страна на колоната, обърнат натам, където преди това стоеше Флавий, Атила застина на място, после бавно се извърна с поруменяло лице.
— Добре те е обучавал Тургрид — каза спокойно той.
— Да кроя планове и заговори като хун ли? — попита Флавий. — Вероятно не. Но мога да си пазя гърба като хун. Гледай на изток!
— Имаме много да си говорим — отвърна Атила, като смени темата и се овладя. — Но това може да почака. Да вървим — вече празнуват!
Двамата прибраха мечовете си и Атила потупа Флавий по гърба, докато той го водеше навън към двора.