— Хайде да ми покажеш девиците, които си ми запазил.
На устните на Флавий трепна лукава усмивка.
— Не съм казвал, че са девици…
V
— Не е лесно да нападнем племе, чиито прадеди са били наши братя.
— Те никога не са били наши братя, чичо — отвърна Атила. — Ние нямаме „братя“. Ние сме сами за себе си, раса като никоя друга. Ние имаме съюзници, а този народ, аланите, в миналото са ни били съюзници. Някога пак може да станат такива. Към този момент обаче те предадоха твоето доверие и трябва да бъдат наказани.
— Откраднаха конете ни…
— Цели стада коне, а и овце, с хиляди. Изклаха цели села пастири, които наглеждаха животните. Навлязоха в земи, които вече две поколения са хунски владения. Трябва да накажем тези алани, чичо, или ще загубим достойнството си пред народа им и пред другите племена, които ни заобикалят. Ще загубим достойнството си и пред своите хора, защото дълг на краля е да ги закриля. Ще загубим достойнството си и пред Рим.
Крал Руа въздъхна и се обърна към Флавий.
— Войната е задача за младия мъж. Но понеже младите мъже може прекалено силно да желаят да я започнат, старецът трябва да определи битките. Но и двамата доказахте, че сте умели не само с оръжията, но и че сте мъдри във въздържането на нрава си. Вие сте най-младите военачалници в цяла Хуния, може би в цялата история на народа ни. Младият Атила сподели какво е мнението му за тези алани и за война срещу тях. Бих искал също да чуя ти какво мислиш, Флавий Еций.
Флавий остави чашата си с айраг. Интересно, помисли си той, как с времето човек почва да понася отвратителното и то дори започва да му харесва. Защото действително беше започнал да се наслаждава на тази питателна отвара от вкиснало кобилешко мляко, която принцовете в кралския двор поглъщаха като че ли без отдих. Погледна в питащите очи на стария крал. Вече няколко месеца — откак Атила се завърна от Равена — старецът позволяваше и на двамата да присъстват на съвещанията на военния съвет. И действително оказаната му чест да бъде сред главните съветници на хунския владетел беше една от причините Флавий да бави завръщането си у дома. Но това беше сериозно. За първи път Руа молеше младите мъже за съвет и, изглежда, ги слушаше внимателно, макар че това беше по-скоро частна среща, а не съвещание с генералите и старейшините. Флавий подбираше думите си с цялото старание, което заслужаваше случаят.
— Съгласен съм с Атила — каза бавно той. — Набезите на аланите трябва незабавно да бъдат спрени и те да получат сурово наказание. Но мнението ми за това, че ще изгубим достойнството си, се различава от неговото.
Атила настръхна, но не каза нищо, само впери поглед в другаря си.
— Като понасяме набезите на аланите, можем да „загубим достойнството“ си пред съседните племена — продължи Флавий, — но не и пред Рим. В Рим не съществува понятие за „загуба на достойнството“, зад което да стои представата за гордост или морал. Рим прави разлика само между сила и немощ.
— Вярно ли е това? — учуди се кралят — Нямат понятие за запазване на достойнството?
Флавий сви рамене.
— От писмата на баща ми личи, че императорът въобще не мисли за хуните, защото те не са заплаха за границите на Западната империя. Съхраняването на достойнството може да е важно за някои народи, но за Рим е важна само непосредствената заплаха или демонстрацията на сила. Това е трудно забележима разлика, но според мен тя е изключително важна. Предприеми каквито действия прецениш за подходящи, велики кралю, за да запазиш достойнството си пред хунския народ. Но освен ако границите на империята не са непосредствено застрашени, не очаквай Рим да се заинтересува.
Руа изсумтя и погледна Атила, който задълго задържа погледа си вперен във Флавий, а после кимна в знак на съгласие.
След по-малко от седмица тръгнаха, а след още две седмици бяха вече в южните степи, близо до външната граница на древните владения на Персия, сега територия на южните хунски кланове. Двамата млади мъже препускаха на светлината на пълната луна, следвани от две хиляди конни стрелци, които водеха със себе си от кралския кешиг — личната охрана на владетеля в столицата. Други пет хиляди конници вървяха подире им като резерви и за смяна на конете. Движеха се с по-бавен, не така изтощителен ход. Предвождаха ги старият крал и Тургрид.
Докато яздеха из полюшващите се треви на пасищата, Атила подкара коня си към Флавий. Усмихна се леко и зъбите му проблеснаха на лунната светлина.