Флавий напрегна мисълта си. С толкова многочислен враг, когато Атила атакуваше, хората му просто щяха да бъдат погълнати в търбуха на огромния лагер и да бъдат загубени още преди Флавий да успее да се втурне нататък със своите воини, за да облекчи натиска. А щом Флавий се притечеше на помощ с войската си, какво ще стане тогава? Дори Атила да го споходеше изключителен късмет, дори да успееше да отвлече вниманието на половината лагер, което бе много малко вероятно, пак оставаха пет хиляди воини, които щяха да се изправят срещу Флавий. Численото им превъзходство изглеждаше непреодолимо, дори обстоятелствата да се стечаха по най-добрия възможен начин, но ако Флавий стигнеше лагера според плана, тоест след като Атила вече е започнал нападението, най-добрата възможност щеше да бъде пропиляна. Лагерът щеше да се е надигнал, мъжете — грабнали оръжията и битката — започнала.
Мисълта му препускаше лудо. С какви възможности разполагаше? Да избегне загубите сега, да се оттегли на сигурно в степта под командването на краля и да остави Атила сам в самоубийствения му щурм? Принцът и петстотинте му стрелци несъмнено щяха загинат, но Флавий и кралят щяха да успеят да се върнат в столицата и да съберат достатъчно голяма войска, за да отмъстят и да прогонят аланите от земите си веднъж завинаги. Как Би постъпил Атила на негово място? Какво би направил кралят? Флавий поклати глава. Не беше възможно да се мисли така, никой не можеше да влезе в съзнанието на някой друг. Нямаше избор. Можеше да поеме само по един път. Между двете нападения не биваше да има забавяне, защото то би позволило на по-многобройните алани да надвият първо едните, после другите нападатели, като бизон, който с рогата си отблъсква първо един вълк единак, а след известно време — и друг. Но ако нападнат едновременно, съгласувано, два хищника могат да повалят по-голямо от тях животно — стига да имат късмет.
Той се плъзна обратно по хълма към малката групичка конници, които тихо стояха и го чакаха в центъра на предната бойна редица.
— Предайте думите ми на останалите — каза той спокойно. — Разгърнете строя още по-широко. Искам фронт от половин миля, така че напълно да обгърнем лагера на аланите от край до край. Вървете, докато ви дам знак, и тогава яхвайте конете и препускайте напред. Но стрелите да останат в колчаните ви, а мечовете — в ножниците. Не закачайте конете им, нито хората — по-късно ще дойде техният ред.
Флавий млъкна, а мъжете го гледаха изумени, без да промълвят нито дума. Без стрели? Без мечове? Хуните никога не бяха воювали по този начин.
— Отивате към огньовете. Всеки взема главня или факла. Подпалвате всяка палатка, всеки навес, всеки куп от щитове. Всичко. Никакво плячкосване. Искам суматоха; искам огнен ад. Видите ли се заобиколени от безредие и пламъци, ще разберете, че сте се справили.
След кратка пауза един от конниците каза:
— А после какво, кър Флавий? Какво да правим, когато всичко пламне?
Ясно беше от какво е породен този въпрос, но толкова рядко се случваше войник да зададе въпрос на офицер, нарушавайки традицията за безмълвно подчинение, че всички за момент се обърнаха да го видят, а после преместиха настойчивите си, блеснали очи към Флавий. Флавий осъзна, че това е опасна ситуация, може би най-опасната за целия ден, ако не успее да отговори с разума и увереността, които хората му очакваха от него. Той също ги гледаше настойчиво и сам скри изражението си в сянката на шлема, който нахлузи на главата си.
— Тогава, когато всичко пламне, опънете лъковете си и довършете започнатото.
Заповедите на Флавий за нетрадиционната тактика започнаха бързо да се предават из бойните редици, също така бързо мъжете се заизкачваха нагоре по хълма, като образуваха огромен полукръг, и с равен ход тръгнаха напред. След малко тъмната точка, която Флавий по-рано беше видял, се раздели на две и той разбра, че това са двама задрямали стражи, облегнати на забитите си в земята копия. С бързо движение на ръката той даде знак на дузина воини от двете си страни да застанат в стрелкова позиция и щом подсвирна, те пуснаха стрелите си. Единият от стражите изскимтя и след миг и двамата, вече мъртви, се строполиха на земята като чували със зърно. При този шум избухна лаят на няколко лагерни кучета, последван от ядосаните гласове на разбудени войници, които викаха на животните да млъкнат.