Хуните тихо продължаваха да се промъкват напред. От време на време от различни места по фронтовата линия се посипваше тих дъжд от стрели и се чуваха простенванията на умиращи мъже, защото стрелците се целеха в стражи и шляещи се безделници, във вражески войници, които имаха злощастието точно по това време в тъмното да им се наложи да посетят отходните места. Напрежението ставаше осезаемо, лаят на кучетата ставаше все по-силен и дори конете и от двете враждуващи страни почнаха да цвилят, раздразнени от тихото придвижване. Но сигнал за тревога не беше обявен и лагерът продължаваше да спи неспокойния си сън.
Флавий забеляза, че отляво, от изток, се мержелее бледа светлина и звездите в онази част на небето вече бледнеят. Нямаше време. След час слънцето щеше да се издигне над хоризонта и тогава войската на врага вече щеше да е будна и да се готви за поход. Тръбите щяха зазвучат всеки момент. Ако искаха да ги изненадат, трябваше да го направят сега.
Флавий беше толкова близо, че ако присвиеше очи, можеше да различи отделните главни в почти угасналите огньове. Ясно се виждаха силуетите на спотаилите се наблизо кучета, а тук-таме някой сънен войник изпълзяваше от палатката, която споделяше с другарите си, и коленичеше да раздуха пламъците на огъня и да стопли ръцете си. Все още нито един от аланските войници не се сещаше да отправи поглед към мрака на равнината. Малцината, които бяха будни, мислеха само за това колко студени са пръстите им и колко топли — светещите огньове…
Флавий вдигна юмрук във въздуха и безшумно скочи върху гърба на треперещия си кон. Около себе си чуваше тихото шумолене на хората си, които правеха същото. За първи път осъзна истинския размер на предимството, което даваха хунските ризници от дебела кожа — мъжете се движеха съвсем тихо, нямаше нито потракване, нито стържене на метал. За миг се спря и зачака, напрегнал всичките си сетива, за да даде още няколко секунди на мъжете, които бяха най-накрая в строя, да получат сигнала и да се качат на конете си. Само още няколко мига…
Тогава, високо над главата си, с крайчеца на окото той видя това, което в първия миг помисли за падаща звезда.
Беше огнената стрела на Атила.
Нямаше нужда от други заповеди. Хиляда и петстотин мъже се спуснаха напред и връхлетяха върху дремещия вражески лагер от единия му край до другия. Конете се втурнаха през палатките и полевите готварници и почнаха да изтръгват коловете им и да тъпчат спящите войници в препускането си. Когато хуните насочиха конете си към огньовете, всеки ездач се наведе ниско към земята от едната страна на коня си, като с една ръка се държеше за рунтавата му грива, а на гърба му се крепеше само с едната си пета. Конниците сграбчваха полуизгорели пръчки, а светещите главни загребваха с шлемовете си и без дори да спрат да се огледат, се спускаха към най-близките до тях палатки и рогозки и ги подпалваха.
Надигаха се крясъци, когато въглените започнаха да прогарят сухите полуизгнили платнища на палатките и вълнените завивки. Полуголи мъже се търкаляха и препъваха, опитвайки се да избягат от танцуващите лудешки пламъци, без да могат да спасят прибраните в палатките брони и оръжия, и панически се втурваха из лагера, търсейки убежище и спасение. Блясъкът на пукващата зора се удави в димната завеса, издигнала се над горящите палатки и купчините провизии. С рев и почернели лица, конниците вилнееха из размътения пушек върху подплашените си коне, сграбчваха нови и нови главни и продължаваха да ги мятат във всички посоки. Страшните пламъци се надигаха и раздипляха и скоро над цялата северна част на лагера падна огнена завеса. Ужасените алански воини — някои пеш, някои отчаяно вкопчени в гривите на избягали коне, които бяха успели да уловят — бягаха от горещината на пламъците като слепци.
Докато тичаха към центъра на лагера, аланите бяха застигнати от облак стрели, които изсвистяха като ято зли стършели, защото Атила нападаше със своите хора от противоположната страна. В безумния си опит да избягат от смъртоносните стрели, аланите се обърнаха и се заизмъкваха назад, обратно към стената от пушек и огън, за да изчезнат и да се скрият в задушливия облак от това неочаквано нападение. Като че ли техните собствени богове бяха отприщили срещу им огньовете на ада.
Сред гъстата мъгла от пушек, която бяха създали войниците му, изплува фигурата на Флавий. Очите му бяха зачервени. Той се изплю на земята и стиснал меча в дясната си ръка, започна да оглежда какви са пораженията, нанесени на лагера. През сълзите, причинени от задушливия дим, той видя как войниците на Атила строяват конете си в гъсти редици пред него и обсипват с несекващи залпове раздърпаните вражески войници, които с мъка бягаха от пламъците и пушека. Войниците на самия Флавий изскачаха от суматохата на конете си и сечаха обезумелите алани с мечовете, които бяха изместили факлите в ръцете им. Флавий изръмжа доволен. Планът проработи отлично. Войската на аланите беше разбита.