— Млъквай. Въобще не си се записвал. Татко ни нареди, защото префектът му заповядал да ни прати. Ти какво очакваше — да те направят легат ли?
— Не, но поне да вляза в боя. Да убия някой и друг хун…
— Казах ти да мълчиш. Помогни ми да обърнем този.
Братята се наведоха и изсумтяха, докато повдигаха падналия по очи войник, за да го обърнат. Калта, в която бе потънало тялото му, неохотно охлаби хватката си и полетя надолу с жвакащ звук.
— Мъртъв е, остави го. Да проверим ей онзи там. Видях, че помръдва крака си.
Поставиха ранения върху мръсната носилка и изсипаха товара си в каруцата, докато мулетата стояха безропотно под поройния дъжд. Раненият римлянин тихо стенеше в ритъм с люлеенето на носилката, а двамата гали, които кълняха всеки път щом се спънеха или залитнеха, с нищо не облекчаваха страданието му.
— Внимавай, глупак такъв! Не виждаш ли, че ръката му е почти откъсната?
— Привържи я към гърдите му, за да не се клати така. Аз ли трябва да върша всичко?
Опряха носилката на сваления капак на талигата, стовариха ранения от пропитото с кръв платно върху пода й и го наместиха плътно между други двама, които бяха прибрали по-рано.
— Има място за още двама. Тръгвай…
— Виж онзи там. Движи се…
Братята се приближиха с носилката и се наведоха, за да видят лицето на мъжа на бледата светлина.
— Я, тоя бил хун. Под калта е жълт като слънчоглед. И е полугол. На хуните не им стига умът дори да си сложат метални ризници.
— Ти пък да не би да носиш ризница?
— Тихо! Идват хуни!
Галите застинаха, както бяха приведени над падналия, и се взряха в тъмнината. На няколко крачки от тях две фигури крачеха през полето и мократа повърхност на тъмните им кожени ризници проблясваше на светлинките от разпръснатите огньове. Освен дългите колкото човешки бой копия, които носеха, друго оръжие по тях не се виждаше. Те също спираха и се навеждаха, за да проверяват телата, паднали ничком в калта.
— И те ли го правят?
— Кое — да прибират ранените ли? А защо не?
— Ами как ще ги пренасят? Нямат нито носилка, нито кола.
Докато галите ги наблюдаваха, хуните побутнаха с крак едно тъмно тяло, за да го обърнат. Ръката на ранения немощно трепна. Единият от хуните, явно по-старшият, изръмжа на гърления си език нещо на другия и отиде да провери още няколко ранени, които се бяха раздвижили наблизо. Другият се спря за миг, като че чакаше командирът му да се отдалечи, а после внимателно опря върха на копието си до гърлото на ранения, който лежеше в краката му, и с цялата си тежест се отпусна върху него. Внезапен спазъм повдигна ръката на падналия, след което тя се отпусна безжизнено в калта. Хунът хвана дръжката на копието и го изтегли. Тогава вдигна очи и видя двамата гали, които го следяха с поглед. За миг остана неподвижен, подпрян на копието си, като че потънал в мисли, а братята скришом заопипваха коланите си, надявайки се да не са забравили да окачат на тях кинжалите в ножниците им. Тогава, с широка усмивка, която изглеждаше жълта на светлината на огньовете, хунът леко кимна и закрачи към другаря си, който сочеше към друг ранен войник.
— Всемогъщи боже! Видя ли? Убиват своите! Да ги убием ли?
— Да ги убием ли? Виж им оръжието, човече! Виж им броните — тия не са наборници като нас, а истински войници.
— Ама…
— Забрави. Центурионът каза да стоим настрана от хуните. Остави ги да си гледат тяхната работа. Ние ще си гледаме нашата. Хайде, да вървим.
Зад тях едно от мулетата изпръхтя и двамата подскочиха.
— Почти няма място в каруцата. Да качим още двама и да се връщаме в лагера.
Двамата мъже отново започнаха да си проправят път през касапницата, но от мрака се чу немощен глас:
— Ей, римляни! За бога, елате тук…
Една ръка се повдигна вяло от купчина трупове, до която галите нарочно не се бяха приближили, тъй като близо до нея нямаше никаква светлина. Мракът не им позволяваше да различат нито една от несъмнено ужасяващите подробности.
— Там има някой жив. Бързо…
Двамата се спуснаха, хванаха ръката, изтеглиха ранения изпод труповете и го положиха по гръб в калта.
— Нищо не виждам. Да го издърпаме ей там.
Двамата братя се наведоха, ругаейки калта, в която потънаха, и като вдигнаха ранения върху носилката, бавно се запътиха към колата. Но когато минаха край един пращящ огън, по-големият изведнъж изруга и пусна товара. Брат му, изненадан от неочакваната промяна, залитна назад и също остави носилката.