Когато повечето воини се събраха в центъра на лагера, две накуцващи фигури излязоха от разсейващия се дим и се изправиха пред Атила. Първият беше мръсен, опръскан с кръв хун, чийто кон бе покосен от брадва на аланите, а той се беше сражавал пеш. Като приближи, кимна на другарите си върху конете за поздрав.
Другият беше вражески войник, когото хунът побутваше да върви напред с върха на меча си. Отначало, в бледата светлина на изгрева, останалите не го бяха забелязали, но когато двамата се приближиха, всички започнаха да се взират в тях, защото дори под мръсотията от битката пленникът изглеждаше различен от аланите. За разлика от тях кожата му беше бледа, а косата — рижа.
— Флавий Еций не ти ли каза да не вземаш плячка? — изръмжа Атила срещу хуна, когато двамата навлязоха в тълпата чакащи конници.
— Това не е плячка, а пленник — изсумтя хунът. — Твърди, че е римлянин. Опитваше се да избяга от лагера с командира на аланите и аз го свалих от коня му. Може да знае накъде е тръгнал командирът им, но ако искате, ще го убия.
Атила задържа погледа си върху него за момент и после сви рамене.
— Под всеки камък на тази земя можеш да намериш някой римлянин — сопна се той, — дори сред аланите посред степта. Ще го отведем при Руа. Кралят ще реши съдбата му.
Конниците направиха последна обиколка из лагера, разравяха тлеещите останки с копия и пръчки, довършваха осакатените коне, за да ги спасят от страданията, и събираха храната, която бе останала незасегната от пламъците. После, когато Атила изсвири, всички се събраха в периферията на лагера и препуснаха в посоката, откъдето току-що бяха дошли. Близо десет хиляди мъже бяха убити за един час, а след останалите бяха тръгнали войници, както след избягали роби. Снабдени с достатъчно храна, хуните можеха спокойно да поемат по обратния път към дома, без да си правят труда да ловуват. А аланите дълго щяха да помнят този урок — къде се намират границите и как не бива да се отнасят с чуждата собственост.
Когато слънцето изгря, червено и зловещо, разкъсвайки димната мъгла, сред тревите имаше само една огромна, безмълвна догаряща клада без нито едно живо същество около нея.
Руа беше почервенял от гняв.
— На тебе, Атила, и на твоя другар, Флавий Еций, който не присъства тук — нареждаше той с дрезгав глас и тревожно изражение, — ви дадох свободата да проследите разбойниците и да чакате пристигането ми. Но вие ме пренебрегнахте, като че ли съм някой изкуфял старец. Изпреварихте предводителя си и обоза и влязохте в битка без моя заповед.
— Срещу далеч по-многочислен враг — добави строго Тургрид.
— Вие двамата сте военачалниците, които най-много ценя, но ето че се противопоставихте на волята ми — продължи Руа. — Наказанието за измяна е смърт или изгнание.
Атила стоеше пред него напълно спокоен и разсеяно потупваше изтощения си кон. Не отговори веднага, защото мислеше над думите на чичо си. А после изведнъж смъкна от главата си бойния си шлем и го хвърли в краката на краля. Протегна се зад гърба си, сграбчи снопа стрели, които бяха останали в колчана му, разпиля ги по земята и накрая захвърли ракитения щит, който все още бе прикрепен към ръката му.
— Убий ме, щом искаш. Ето главата ми.
Очите на краля се разтвориха широко.
— Няма ли страх у тебе? — запита той — Било от остриетата на аланите, било от моя гняв?
Атила сви вежди.
— Страх ли? За страхливец ли ме мислиш?
Кралят поклати глава.
— Не. Но има различни видове смелост и искам да те позная по това каква е твоята. Някои не се страхуват, защото не знаят в каква опасност се намират. Не са смели тези хора, а глупави. Някои може би са смели, но само до определена степен. Извън нея страхът ги обзема, надвива смелостта им и те побягват. А ти…
— Дали изпитвам страх, или не, е без значение. Дори да се страхувам, изпълнявам дълга си въпреки страха, което е същото като да не се страхуваш. Наречи ме глупав или смел, както искаш. Важното е, че победихме.
— Това ли е наистина важното?
— Надвихме десетхилядна тежковъоръжена аланска конница само с две хиляди стрелци. А сега Флавий е по петите на генерала им.
— Победата извинение ли е за неподчинението? — запита Тургрид, раздразнен от самоуверения тон на Атила. — Може ли тя да премахне унижението, което причини на чичо си, като пренебрегна волята му?