— Той говореше за племената, които ти спомена — каза Атила и клекна да избърше острието си в туниката на мъртвия. — И за Флавий Еций.
— Вече на два пъти разгневи краля — каза Тургрид, докато двамата с Атила препускаха с всички сили на югоизток, оставили Руа и тлеещите останки от аланския лагер зад гърба си. Следите, по които вървяха, не можеха да бъдат по-ясни — двеста алански стражи и петстотин хуни, които ги преследват, не могат да оставят плитки следи по пасищата. — Първия път — защото нападна врага, а втория — защото се втурна да търсиш Флавий, без да ти е заповядал.
— Той отказа да ми даде хора.
— Нагъл хлапак! Какво искаш от него? Да ти даде още войници и да ги загубиш в тази засада, за която подозираше? И да тръгне сам към столицата с резервните коне? Ти отмъкна две зууни — двеста воини! — посред нощ и ги излъга, че изпълняваш заповед на Руа! Така ли се печели доверието на краля?
За миг Атила не каза нищо.
— А ти какво искаш да направя? — попита той после. — Да изоставя Флавий в капана, за който ние знаем, а той — не, и то не по своя вина? Заради бързата съобразителност на Флавий постигнахме победата в лагера на аланите. Така ли ще го възнагради кралят?
Тургрид енергично поклати глава.
— При всички случаи това е загубена кауза. Всички те имат половин ден преднина, Флавий или вече е заловил генерала на аланите и в този момент се връща като победител, или самият той е попаднал в капан и е вече мъртъв.
— Половин ден преднина ли? Това не е нищо. Техните коне — и на аланите, и на Флавий — са изтощени. Нашите са със свежи сили. Те нарочно заобикалят и се отклоняват. Ние вървим по следите им направо. И ако каузата ни е загубена, защо тръгна с нас? Това не те ли прави съучастник в моята „измяна“?
Тургрид го изгледа гневно.
— Години наред обучавах Флавий, а преди това обучавах и теб. Ако победиш, и аз ще искам част от славата. Ако кралят вземе главите ви за неподчинение, без съмнение ще вземе и моята, защото не съм бил добър учител, затова не мога да седя и мълчаливо да чакам това да се случи. Освен това…
Атила чакаше.
— Какво освен това?
— Длъжник съм на Флавий.
Атила се усмихна мрачно.
— Добре дошъл в „Дружината на двестамината“.
Зората ги завари в местност с неравен релеф, земя, начупена от лабиринти на криволичещи проломи, с обветрени отвесни скали и стръмни, рушащи се склонове. Конниците, които досега бяха препускали, преминаха в бавен, равномерен тръс и накрая съвсем спряха, за да огледат терена. Хунските ездачи дремеха, както седяха на конете си. Двата дни на непрекъсната езда и битки започваха да вземат своята дан от хората на Атила. Той изглеждаше единственият незасегнат от умората: повеждаше коня ту в една, ту в друга посока, спираше, за да провери каква е дълбочината на следите в едрия пясък и колко скорошни са животинските изпражнения, а после се взираше надалеч към сенките, които хвърляха надвисналите ниско скали.
— Отправили са се към онзи хребет в далечината — каза той — преди не повече от час и като гледам стръмния наклон, все още се изкачват.
Тургрид погледна натам и кимна.
— Флавий е намислил да ги притисне там. И аз бих направил същото. Ще му помогнем да го направи.
Едва бяха изминали четвърт миля към целта си, и Атила отново спря, този път загледан в песъчливите склонове от двете страни на сухото речно корито, през което яздеха.
— Виждаш ли? — посочи той на Тургрид — Пясъкът се е свлякъл съвсем скоро. И от двете страни. Прекалено стръмно е — не могат да минат коне. По тези склонове са слезли хора. Много хора.
Тургрид присви очи.
— Съюзници на аланите — измърмори той. — От племената.
Атила кимна.
— Точно както каза кралят.
Без нито дума повече, те подкараха конете си напред по каменистата земя, а ездачите зад тях, вече съвсем будни, внимателно си проправяха път между скалите.
След около час се чуха далечни викове някъде напред и щом се показаха зад един завой, хуните разбраха какво става. Пресъхналото речно корито, което следваха, завършваше в ждрело, високо около петдесет метра, от чийто връх реката падаше като водопад по време на дъждовния сезон. Сега коритото беше съвсем сухо, нещо като амфитеатър, отвсякъде обградено от скали и пълно само със сивкави камъни, избелели от слънцето — и със стотици свирепи мъже.