Навсякъде се виждаха мъртви хунски коне. Никой не бе оцелял в сухото корито, след като бягащите алански воини бяха влетели вътре, а после ненадейно се бяха обърнали и насочили стрелите си към преследвачите, докато планинците са обсипвали хуните със стрели откъм склоновете, Флавий и хората му бяха скочили от конете си, за да потърсят убежище зад скалите и камъните, но изплашените животни, които нямаше къде да се скрият, бяха станали първите мишени на вражеското нападение. Всъщност, помисли си Атила, така е по-добре, защото, ако хунските коне бяха в същото състояние като куцащите, изнемощели коне на аланите, които той различи на фона на скалата, най-добре щеше да е ние самите да ги убием, за да не се мъчат.
Аланите и техните съюзници, обитаващи тези каньони, не знаеха за пристигането на Атила и че в този момент хунският принц и неговите хора се намират зад гърба им. Атила се спря за момент, за да оцени ситуацията. В началото битката очевидно е била ожесточена — за това говореха проснатите навсякъде мъртви и ранени, чиито тела образуваха ниски прегради пред стрелковите позиции на двете вражески дружини в противоположните страни на сухото корито. Но когато изтощението и раните са започнали да ги надвиват, действията им са станали забавени и вяли. Атила си помисли, че единствените, които са запазили силите си и са нямали рани, са обитателите на проломите. Навярно стотици от тях са се катерили по стените на ждрелото голи или само с необработени кожи за защита. Притичвали са от камък на камък, за да намерят прикритие, скачали са по скалите, откъдето са пускали стрели и са мятали камъни с прашките си, и е било ясно, че въпреки примитивните оръжия и неточната стрелба техните свежи сили и многочисленост ще се окажат решаващи в тази битка, Флавий наистина бе срещнал своята Кана.
Атила се отдръпна назад, по-далеч от погледите на тези, които се криеха по склоновете. Речното корито беше прекалено тясно, за да може цялата му войска да премине през него достатъчно бързо, а освен това бе осеяно с твърде много скали и камъни и войниците му не можеха да останат на гърбовете на конете си и в същото време да се бият. Ако нахлуеха наведнъж в пресъхналия речен басейн, щяха да изпаднат в същата беда, която бе сполетяла Флавий. Атила погледна нагоре. Тесни кози пътеки пресичаха стръмните склонове, които се издигаха над главата му и свършваха до ръба на скалата над пресъхналия водопад. Имаше само един начин нападението да се увенчае с успех. Работата обаче бе там, че обитателите на тези скали несъмнено са били споходени от същата идея — скалите над басейна вече гъмжаха от хора.
Атила посочи към воините си.
— Тургрид, поведи половината от хората към височините! — изсъска той — И разбий тези козари!
Макар и изтощени, хуните не се забавиха нито миг. Скочиха от конете си и започнаха да се катерят по скалистите склонове, като се хващаха за корени и туфи трева. Докато се изкачваха, използваха всяка по-стабилна опора, за да изтеглят стрела от колчана си и да я запратят към обитателите на пещерите. Към сухото корито на реката полетяха тела, които отскачаха и се търкаляха по склона на скалата по пътя си надолу.
След няколко мига Тургрид и хуните стигнаха ръба на скалата и оттам започнаха да обсипват със стрели беззащитните алани и съюзниците им под тях.
— Това е като да стреляш по риби в басейн! — тържествуваше Тургрид.
Отдолу се надигнаха викове на болка и гняв. Атила, повел останалата част от войниците си, нахлу през теснината в речното корито. Извадиха мечовете си и започнаха да секат и да мушкат с тях, докато се придвижваха напред и си пробиваха път между изпадналите в паника планинци, втурнали се да бягат през същата теснина. Тъй като нямаха мечове, варварите бяха безпомощни срещу мощния тласък на хуните и скоро числеността им започна да намалява и редиците им да се топят, докато най-накрая виковете им напълно затихнаха.
Глъчката, която кънтеше в басейна, замря и вече се чуваха само стоновете на неколцина ранени, а Атила предпазливо излезе на открито и очите му зашариха във всички посоки, търсейки да забележат някаква заплаха. Вместо това обаче пред него се разкри гледка на ужасяваща сеч.
Навсякъде около тях, зад всеки камък лежаха проснати мъртви — мъже и коне, пронизани със стрели от високо или смазани от запратените по тях камъни. На върха на скалата неподвижно стояха стотина хунски воини и с все още обтегнати лъкове се взираха в сенките, за да уловят всяко възможно движение на врага. Силуетите им се очертаваха ясно на фона на сивото утринно небе. Тишината беше пълна, с изключение на тихото процеждане на водата в скалите — единствената останка от водопада, който бушуваше на това място през пролетта.