Атила смаян се оглеждаше наоколо. В Басейна не се мяркаше жива душа. Смел трябва да е онзи, който би издържал на подобна битка в такова място, помисли си той.
— Флавий? — провикна се той. Гласът му отекна като камбана в амфитеатър — Флавий!
С крайчеца на окото си забеляза движение от лявата си страна. Не беше само движение, а човек. Иззад един камък се показа хунски войник и залитна напред. От рамото му стърчеше стрела, запратена от някой от планинците, кожената му ризница бе разкъсана, а лицето покрито с мръсотия. С измъчена усмивка той се запрепъва към центъра на коритото, където стоеше Атила с воините си, и изтощен седна на пясъка.
Много бавно скалите оживяха. Още хуни почнаха да излизат иззад камъните, където бяха намерили убежище от стрелците, разположени високо по скалите. Макар да бе изминал само един ден, откакто Атила за последен път видя тези мъже, сега те изглеждаха като призраци — неимоверно изтощени, много от тях контузени, с рани от стрели, с подути и гротескно изкривени крайници, пострадали при падането им върху острите скали. С мъка се придвижиха към откритото пространство в центъра на басейна и насядаха до своите другари. Сред последните се появи призрачна фигура, която излезе иззад една канара високо срещу скалата. На раменете и беше преметнат като убит елен друг хунски воин. Мина по опасната скална пътека, приближи се към останалите хуни и внимателно положи товара си на земята, след което бавно отиде при Атила и сложи ръка на рамото му.
— Радвам се, че дойде — рече просто Флавий.
Дългият обратен път към хунския лагер беше труден, а войниците, повечето от които яздеха по двама на дребните коне, се движеха бавно, за да пестят намаляващите сили на животните. Мъжете се опираха един на друг, за да отпочинат, и всеки бе потънал или в мислите си, или в неспокойна дрямка. Накрая Флавий, едва крепейки се на коня поради огромното си изтощение, наруши мълчанието и заговори на Атила, който яздеше до него и внимателно го наблюдаваше:
— Когато веднъж убих един вълк, който нападна Тургрид, той ми каза, че животът му завинаги ми принадлежи.
— Така повелява традицията — отвърна Атила. — Един хун не забравя дълга си. Тургрид ти дължи живота си и няма да има покой, докато не ти се отплати по някакъв начин. Това може да продължи с години.
— Тогава, по същите причини, тъй като ти спаси живота ми, аз имам същия дълг към теб.
— Глупости — поклати глава Атила. — Ти доведе подкрепление, когато нападнах лагера на аланите. Аз направих същото за теб при сухата река. Квит сме. Освен това Тургрид е хун. Това е много древна наша традиция, която трябва да спазваме на всяка цена. Но тъй като тя е силно обвързваща, дори не помисляме да я налагаме на другите народи. Тя се отнася само до дълга на хуна.
Флавий се наежи.
— А дългът на римлянина безсмислен ли е? Римската чест няма ли стойност?
Атила сви рамене.
— Римляните също мислят така. В Рим даже е създадена специална професия, която да заставя хората да уважават дълговете си — тази на правниците.
— Получих почести като хун и в замяна на това трябва да приема задълженията си като хун. Дължа ти живота си.
Атила се усмихна.
— Както искаш. Но не се тревожи. Не се чувствай задължен. Наясно съм с римските обещания и римската чест.
За известно време Флавий остана безмълвен — размишляваше над думите му.
— Не — каза той накрая, — не си.
VI
Няколко месеца след завръщането им крал Руа дремеше тихо в резбования си дървен стол и около него безшумно сновяха няколко от съпругите и помощниците му. За стареца това бе краят на един дълъг ден и на Флавий не му се искаше да го безпокои, но преди малко го бяха повикали по заповед на владетеля. Приближи се с тихи стъпки и зачака да разбере дали Руа не го наблюдава през процепите на затворените си очи, но като не забеляза такива признаци, продължи скришом да поглежда заспалия крал. Толкова беше остарял старецът, откакто го видя за първи път; а още повече бе остарял, откакто се бяха върнали от битката с аланите. Този поход така изтощи краля, че той все още не се беше съвзел нито телом, нито духом. Главата му висеше на гърдите, а плешивото му теме блестеше на приглушената светлина като жълт алабастър. Флавий бавно се отпусна на едно коляно и се покашля. Руа се стресна и леко смутен, вдигна поглед към посетителя, но като го разпозна, лицето му грейна в широка усмивка, която разкри почернелите му венци.