Флавий отстъпи назад, сякаш някой го беше ударил.
— Северната армия! Но, велики къре! Това са шейсет хиляди конници!
Руа го гледаше строго.
— Точно така.
Флавий отново пристъпи напред с тържествено изражение.
— Рим ще те възнагради за прозорливостта ти.
По лицето на краля се появи погнуса и то изведнъж стана мрачно.
— Мислиш ли, че копнея за наградите на Рим, синко? Мислиш ли, че ме е грижа за този Йоан?
Младият човек се взираше в него объркан.
— Смяташ ли, че възможността Рим или който и да е друг да ме възнагради за решенията, които вземам, може да предизвика някакво мое действие? — настойчиво продължаваше кралят.
— Не, но…
Лицето на владетеля стана свирепо.
— Погледни ме! От години не мога да дъвча храната си, а онова, което мога да ям, за мен няма никакъв вкус. Едва чувам музиката, едва виждам хората в отсрещната зала и отдавна вече не мога да задоволявам жените си. Но се държа, защото не съм подвластен на никого, Флавий. Не съм средство за постигане на чужди цели. Не съм и музикален инструмент, задвижван отвън, като лира, която лежи мъртва в мълчание и оживява само когато някой дръпне струните й. Може тялото ми да се е изхабило, Флавий, и поданиците ми да се подиграват с…
— Никога, велики кралю — каза мрачно Флавий.
— … но волята ми е жива и тя ме отличава от обикновения инструмент. Жива е волята ми, жива е и честта ми — честта ми на хун! И този дар, Флавий, тази армия, която ти подарявам, е израз на моята воля и олицетворение на моята чест. Разбра ли?
— Да, господарю.
Крал Руа кимна и започна с мъка да се надига от стола. Една млада жена, която стоеше дискретно зад него, изведнъж излезе от сянката и го хвана за ръката, за да го подкрепи, и той, клатушкайки се, стигна до дверите на покоите си. Флавий също се изправи. Пристъпи напред и побърза да подкрепи стареца от другата страна, но кралят гневно отърси ръката му, спря мъчителните си стъпки и се вторачи в лицето на младия мъж. Внезапно очите му станаха студени и немигащи като на пепелянка и Флавий разбра, че на този човек му предстоят още много години живот и че съвсем не е изгубил разсъдъка си.
— Млади ми Флавий, независимо дали си римлянин или хун, аз вярвам на сърцето ти. Ти си ми като син. Но ако измениш на волята ми, ме предаваш като твой баща. Ще се подиграеш с единственото, което ми е останало — с честта ми. Успехът на начинанието ти зависи само от твоята мъдрост. Докажи, че си заслужил този дар.
— Няма да те разочаровам.
За един дълъг миг суровият старец се загледа втренчено в лицето на Флавий.
— Високо ще се издигнеш, млади ми Флавий Еций.
Разговорът приключи. Кралят се обърна и закуцука към спалнята си, а Флавий остана сам в атриума, където ставаше все по-тъмно, замислен над цената, която трябва да се плаща за всеки голям дар.
Седмица по-късно, пременен с хунските бойни доспехи, които бяха леки и подвижни по време на езда, а в битка — устойчиви срещу всякакви летящи оръжия, Флавий препускаше из степта, заобиколен от ескадрон хуни — знаменосци и адютанти. От кожената торба, закачена за седлото му, където им бяха постлали, предпазливо надничаха две малки вълчета, подарени му от Тургрид на раздяла, а блестящият гепидски боен щит, който спечели на онова състезание, беше здраво привързан към хълбока на коня, зад бедрото на Флавий. Недалеч зад него се чуваше бумтежът на Северната армия, която препускаше в свободен строй — шейсет хиляди степни воини, пременени и въоръжени като водача си, но украсени с всякакви части от онова, което им се бе удало да вземат от враговете, повалени в последните походи — мяркаха се парчета от скитски ризници с железни халки, германски бойни шлемове и дори окървавените скалпове и коси на аланите, завързани с трофейни ремъци и прикрепени към задната част на седлото. От този навик Флавий винаги се отвращаваше.
Докато препускаше из пасищата с войската си, отново си припомни последния разговор с Атила — разговор, който дълго нямаше да забрави. Тъкмо когато се канеше да възседне коня и да отпътува с войската, Атила го спря и силно стисна ръката му. Хунът не беше от онези, които дават външен израз на чувствата си, не го направи и сега, но Флавий се изненада от топлината на ръката му и искрената тъга в очите му. И наистина, тяхното приятелство беше дълбоко, градено и в битките, и в съперничеството между двамата, но и в уважението и възхищението им един към друг.