— Какво ще правиш сега? — попита го Флавий, а Атила се почувства видимо облекчен от това, че мълчанието, докато си стискаха ръцете, е прекратено.
— Аз ли? — отвърна той. — Със сигурност няма да стоя със скръстени ръце, а повечето работа, която предстои в бъдещите месеци и години, ще дължа на теб.
— На мен ли? Тогава имаш късмет, защото ще съм на седмици разстояние от теб.
— Така е — отвърна Атила с кисела усмивка. — Кралят ти направи огромен подарък със Северната армия. Но го стори не само защото те обича, макар до голяма степен да е и заради това.
— Разбира се.
— Хуните имат полза от това Рим да е силен — продължи Атила. — Не твърде силен, но все пак силен. В миналото сме виждали какво се случва, когато се сринат границите ви. Вестготите, които някога бяха наши съюзници, се изсипаха през Рейн и основаха свое кралство в Хиспания. Сега вандалите правят същото.
— Но те не са се съюзили с римляните — отвърна Флавий.
— Така е, но вече не са и наши съюзници. Немощта на Рим прави и хуните слаби, защото отвлича много племена, които някой ден биха могли да ни бъдат от полза.
— И твоят дълг ще бъде…
— Дългът ми ще бъде да наглеждам нашите граници. Когато с армията си подсилиш Рим, нашите съюзници, които се придвижват на запад, най-вече остготите, ще бъдат спрени и дори изтласкани обратно към териториите им по течението на Рейн. Ако не успеят да напреднат на запад, навътре в империята, пред тях ще има само две възможности — да останат там, където се намират сега, и да се плодят като зайци, или…
— Или да се върнат на изток — обратно към хуните.
Атила кимна в съгласие.
— Правилно. Затова е по-добре готите и другите племена да са ни съюзници, отколкото врагове. Аз ще ги направя наши съюзници. Ще ги убедя в това, ако е възможно, ако се противят — ще ги принудя…
— Ще ги принудиш да се съюзят с теб? — попита скептично Флавий.
— … а ако се наложи, направо ще ги унищожа — продължи Атила. — И нашите граници, също като тези на Рим, се намират под постоянен натиск. Трябва да разширяваме територията си или да загинем — не можем да останем неподвижни на едно място. Не можем да разрешим проблемите на Рим, като ги прехвърлим върху самите себе си.
— Можем да се справим заедно, Атила. Народите ни са изправени пред еднакви опасности, които идват от почти едни и същи племена. Може да се намери общо решение на тези проблеми, когато положението в Рим стане по-стабилно…
— Може би — сви рамене Атила. — Но кога положението в Рим е било стабилно? Желая ти голям късмет и огромен успех, приятелю. Но се страхувам, че дружбата не е нещо, на което може да се разчита в подобни случаи.
Тогава Флавий нямаше време да се замисли над думите на Атила, защото в онзи момент пристигнаха кралят и семейството му, както и Тургрид, за да се сбогуват с младия римлянин. Тази стратегия на хуните беше смела и както Флавий добре знаеше, необходима и с оглед на неговите собствени планове. И все пак имаше много неща, които трябваше да обсъди с баща си, когато най-сетне пристигне в Равена.
Сега обаче, когато заедно с конниците си препускаше из степта, думите на краля пулсираха в съзнанието му в ритъм с тропота на конските копита.
Високо ще се издигнеш, млади ми Флавий Еций… Докажи, че си заслужил този дар… Не ме разочаровай.
Флавий разтърси глава, за да прогони ехото от последните думи на краля. Почувства се празен. Тялото му беше силно, но духът му — раздвоен, разделен между два живота, разцепен като бойна брадва с две остриета. Хун ли бе или римлянин? Човек на степта или на форума? Другар на Атила или на Вортигерн? Никога не беше имал подобни съмнения, когато като момче живееше в Равена, нито когато като съвсем млад бродеше из равнините на Хуния, защото на никое от двете места не се беше чувствал цялостен, нераздвоен в лоялността и традициите си, и сякаш никога не присъстваше с цялото си същество там, където се намираше. Но сега съмнението го гризеше отвътре, както лисицата под туниката на спартанското момче в старата приказка. Но за разлика от спартанчето той не знаеше дали мълчаливо да търпи болката, или да разкъса материята, която е изворът на тревогите му, и да се покаже такъв, какъвто е — римлянин в хунски доспехи, хун с лице на римлянин.
И сякаш старият крал беше до него, Флавий му заговори тихо, така че да не чуе никой друг, освен него самия и великолепния му хунски кон — прощален дар от Руа.