— Няма да те разочаровам, велики къре — каза той.
Но още докато произнасяше тези думи, образът на Руа почна да бледнее и чертите му да се размиват, докато почти изчезна, а после се върна и отново беше ясен, макар и в друга форма.
Лицето на баща му.
Четвърта глава
Равена, 425 г.
I
Въздухът на вече късното лято беше натежал от аромата на дива мента и презрели къпини, а горещото слънце трептеше в небето и мързеливо оглеждаше упоритите облаци, които се събираха на хоризонта на буйни тълпи, Флавий яздеше коня си из старателно обработените хълмове на Северна Италия, където, макар и на много мили разстояние от големите градове, пътищата бяха постлани с калдъръм много по-гладко, отколкото на всички други места извън империята, които бе виждал през последните петнайсет години. Гранитните плочки, които се появяваха пред очите му на редовни интервали, показваха разстоянието, което беше изминал от последния по-голям град, както и пътя, който му оставаше до Равена. В края на дълги, добре поддържани алеи се виждаха каменни вили, а по хълмовете бяха пръснати малки селски колиби, може би твърде груби според местните разбирания със своите покриви от пръчки или слама, но независимо от това достатъчно здрави, за да просъществуват поне сто години, съвсем различни от преносимите плъстени постройки, с които беше свикнал, докато живееше на изток.
Овощните дървета се бяха превили под тежкото си бреме — смокини, късни ябълки и праскови, узрели и готови да бъдат изядени; навсякъде се виждаха лози, които пълзяха по стените на къщите, лозници, подредени в прави редици из полето, както и саморасли лози край пътя. Колко ли време беше изминало, откакто за последен път видя такова изобилие от пресни плодове? Макар стените на Равена все още да бяха твърде далече зад хоризонта, за да ги види, той попиваше и най-дребната подробност — зелените жилки на всяко листо, всяка туфа трева, всяко вдишване на уханния въздух.
Шейсетте хиляди войници, които яздеха зад него, бяха все така безстрастни, безчувствени и мълчаливи, но той усещаше, че дори тези сурови степни хора, ободрени от кървавата си победа над легионите на Източната Римска империя, вдишват с пълни гърди въздуха, пропит с аромата на цветя, и удивено поглеждат към плодородните земи, през които минаваха.
Когато околността започна да става все по-равна и да показва признаците на добре известните на Флавий солени блата в родните му земи, той различи в далечината познат силует на кон, застанал неподвижно сред пътя. В римски бойни доспехи от главата до петите, с трептящ от чистота плащ, грижливо раздиплен зад гърба му над белите хълбоци на великолепен боен кон, с копие отстрани до ръката му, баща му Гауденций сам представляваше цяла армия — видимо остарял, ала запазил цялото си римско достойнство и безупречната дисциплина, която Флавий помнеше от детството си. Зад него стояха войниците му — ескадрон от трийсет конни стражи, всички еднакво представителни, с еднакво въоръжение, също така неподвижни и безмълвни като командира си.
Флавий пришпори коня и препусна пред войската си. Когато синът му доближи малкия отряд римски конници, Гауденций слезе от коня си и бавно тръгна към него. Флавий скочи от своя по хунски: изпъна крака назад, наклони се от дясната страна на все още препускащото в галоп животно и леко се приземи, а конят се отклони наляво, забави ход и спря, без да го подканят, Флавий се затича към баща си и радостно го прегърна, а войниците, които яздеха начело на войската му, спряха на почетно разстояние зад него.
По-възрастният мъж хвана раменете на Флавий и отстъпи назад, за да огледа сина, когото не бе виждал толкова години. Погледът му се плъзна по чудноватия млад офицер с дълга плитка, спускаща се по гърба му, с пропита от пот броня с криволичещи украси, с панталони от сурова кожа и дълги ботуши с ресни и у него се надигнаха много повече въпроси, отколкото отговори. Трудно му бе да повярва, че този варварин, предводител на подобна войска, е навлязъл толкова навътре в цивилизования Италийски полуостров; още по-невероятно бе, че това е родният му син.
— Преди да ти задам неизбежния въпрос — каза Гауденций с безизразно лице, — искам да знаеш колко се гордея с теб.
Флавий се трогна.
— Татко, писмата ти ми бяха много скъпи.
Гауденций леко се усмихна, но погледът му остана строг. Той посочи с глава огромната армия, която мълчаливо стоеше зад гърба на Флавий.