На ленти, провесени между стените, бяха окачени малки светилници, всеки с по едно пламъче, танцуващо своя весел танц, заобиколено от ярко оцветен твърд пергамент от град Пергам, който светеше като сияйна картина и хвърляше цветни петна по стените и пода. Пойни птици пърхаха в пищно украсените си клетки от фини извити жички. Но това, което незабавно привлече вниманието на Флавий, бяха хората, сякаш дошли от друго време и от друг свят — точно както самият той, все още облечен в хунските си дрехи, изглеждаше в техните очи.
Плочите на открития атриум бяха не само измити, а излъскани до блясък, за да могат момичетата да танцуват боси, без пръст или прах да потъмнят нежните им розови стъпала. Туниките им бяха толкова къси, че едва покриваха ханша им, и внимателно украсени с ресни така, че зрителите да могат от време на време да зърнат белите им бедра при някое полюшване. През ефирните ленени одежди, леки като въздуха, прозираха всички извивки на телата им, а деколтетата бяха почти непристойно дълбоки и от време на време платът се плъзгаше по плещите на танцьорките и оголваше облите им рамене. На главите си носеха венци от нежни цветя, а бузите им бяха посипани с розов и златист прах. Така те изглеждаха задъхани и потни, или може би това беше от виното, което пиеха от позлатени бокали. Когато се вгледа в украсената кристална купа, от която наливаха виното, Флавий забеляза, че течността с цвят на пчелен мед се пени и бълбука от само себе си — виното сигурно беше долято с водата от онзи извор в Близките хълмове с мехурите, които гъделичкат носа.
Мъжете изглеждаха още по-изумително. Гърдите им бяха съвсем голи, макар ясно да се виждаше, че са млади патриции от най-добрите фамилии, а не роби, които се трудят в имотите на императора. И наистина, нямаха почти никакви дрехи, освен препаски с телесен цвят, украсени със стратегически поставени лозови листа. За разлика от прецизно направените прически на момичетата, косите на мъжете бяха оставени разбъркани и заплетени. Лицата им бяха небръснати и боядисани като на сатири, с изрисувани вежди с извити нагоре краища, а устите им уголемени извън очертанията си с неестествено ярка, чудовищно червена боя. Много от тях жадно поглъщаха вино от груби мехове от козя кожа, преметнати през вратовете им, и всички весело се поклащаха под ритъма на музиката на трима гръцки свирачи, застанали в единия край на атриума.
Флавий гледаше удивен. В земя като Хуния представление като това щеше да бъде немислимо и дори противозаконно и със сигурност щеше да бъде сметнато за възмутителна проява на лош вкус. Докато ги наблюдаваше, едно момиче, може би на осемнайсет години, го забеляза и подскочи още по-високо, засмяно и поруменяло. Гауденций веднага прикова укорителен поглед върху него.
— Девойко, дръж се както подобава на положението и годините ти! Това питие… — и той кимна към бокала й — … не е за момиче от патрицианско семейство.
— Генерал Гауденций! — изкикоти се тя. — Това е маскарад! Да не си дошъл тази вечер с твоето посърнало изражение в образа на покойния чичо Хонорий? Или може би с това кисело лице искаш да заприличаш на коня му! Върви си при чертежите и картите. Или… ти се иска да се присъединиш към нас? Робиньо! — и повика с ръка една прислужница със слисано изражение на лицето, която стоеше до близката колона и чакаше заповеди. — Донеси на генерал Гауденций лозов лист, за да си го сложи.
Гауденций се отдръпна, а зад момичето прокънтя силен смях.
— Какво, старият Гауденций е тук? — извика нечий груб глас. — Явно някой е извадил пръчката от проклетия му…
Момичето се обърна и прекъсна грозното подвикване със смеха си.
— Стига, Нарцис, бъди любезен!
И тя се приближи до Гауденций.
— Маскирал се е като Нарцис. Всеки от нас е облечен като любимия си герой от митологията.
С всяка минута Флавий се забавляваше все повече и повече.
— А ти на кого се правиш? — попита той.
Младата жена се извърна, престори се, че чак сега го забелязва, и по лицето й изби руменина от удоволствие при разкрилата се възможност да изиграе ролята си.
— Не виждаш ли? Аз съм Ехо! Не виждаш ли? Аз съм Ехо! Не виждаш ли…
— Мислех, че Ехо повтаря думите на другите, а не своите собствени… — прекъсна я усмихнат Флавий.
Тя млъкна леко смутена и се усмихна на развеселеното изражение, което просветна в очите на Флавий. Гауденций пристъпи напред. На лицето му бе изписано неодобрение.