— Сине, представям ти принцеса Юста Грата Хонория, дъщеря на императрицата регент, по-голямата сестра на младия император.
Хонория се нацупи очарователно.
— О, Гауденций, ти ме издаде! Това ли е прочутият Флавий Еций? По-хубав е, отколкото очаквах.
Тя хвана ръката на младия мъж и го задърпа към тържеството в центъра на атриума.
— Хайде, ела при нас! — извика засмяна, — можеш да си…
За миг спря, докато предизвикателно галеше кожения нараменник и с изненада оглеждаше слоя прах и сажди, полепнал по пръстите й.
— … да видим… Марс — свирепия и мръсен бог на войната!
Флавий се усмихна и внимателно издърпа ръката си.
— Благодаря, принцесо, но наистина трябва да вървя…
Зад гърба на момичето отново избухна онзи пиянски смях.
— Същият като баща си — и двамата имат пръчки в задниците!
Раздразнена, Хонория хвърли поглед към другарите си и отново се обърна към Флавий.
— Не им обръщай внимание — каза тя.
Флавий сви рамене.
— Няма.
— И скоро да ни навестиш, Флавий Еций — изкикоти се Хонория, — друг път ще имаме повече време да си поговорим.
Флавий и Гауденций се обърнаха и отново с мъка си запроправяха път измежду слугите и зяпачите към другия край на атриума, където галерията бе свободна от разюзданото тържество. Мълчаливо продължиха по пътя си.
— Тази е опасна — каза Гауденций намръщен. — Стой по-далеч от нея.
Флавий въздъхна и посочи всичко наоколо — палмите в саксиите във всеки ъгъл, мозайките в краката им, фреските, изрисувани по всички стени, в чиито цветове бе вдъхнат живот така умело, че сякаш светеха в треперливата светлина на факлите.
— Целият двор е опасен, татко. Политиката, размяната на услуги, всичко. В очите ти го виждам. Боиш се да помръднеш, боиш се да продумаш, ти — един от най-могъщите офицери в империята.
— В този двор евнусите разполагат с властта, не генералите — спокойно каза Гауденций.
— Рим може да е такъв, но това не му приляга — отвърна Флавий.
— Сине, Рим е достойнство и благородство. Императорите идват и си отиват като сезоните, но Рим е вечен, защото е издигнат върху чест и защото честта е вечна. Помни това и го постигни. Изпълни дълга си.
— Честта на Рим е само идеал, татко — каза Флавий. — Рим е основан от Еней, беглец от измамена и разгромена армия, който на свой ред измамил и захвърлил жената, която го обичала. Чест ли е това? Рим никога няма да заслужи честта. Само се огледай. Недей да се заблуждаваш.
За миг Гауденций замълча, после поклати глава.
— Не е заблуда това, както и Платон не се е заблуждавал, когато е описвал идеалния свят и идеалната република, макар да е знаел, че тази република никога не би могла да съществува в реалността. Трябва винаги да се стремиш да преодолееш реалността на Рим. Само тогава ще успееш да постигнеш идеала за Рим.
— Да постигна идеала — замисли се Флавий. — Дори това да означава да пренебрегна действителността.
Млъкнаха. Зад тях заглъхваха песните и виковете на празненството. Едва когато наближиха главния портал на двореца, където ги очакваха стражите им, Гауденций се покашля и отново заговори.
— Има още нещо.
Флавий се усмихна.
— Дълго ме нямаше. Доста неща трябва да има.
— Важно е. Мислил ли си да се ожениш?
— За много други неща ми се налагаше да мисля.
— Говорихме за това със сенатор Карпилио — продължи Гауденций. — Той има дъщеря, Присцила…
— Карпилио…?
— Главният магистрат — каза Гауденций. — Поколения наред от семейството му излизат сенатори. Дъщеря му е млада — ще трябва да минат няколко години, преди да може да се омъжи, но с положението на баща й вече имат много кандидати. Сенаторът склони да чуе твоето предложение, преди да приеме което и да било друго.
Флавий мълчаливо се замисли над това за момент, после вдигна глава.
— Признателен съм ти, татко. Това е голяма чест за мен. Но моментът не е подходящ. Каза ми да изпълня дълга си. Дългът ми е преди всичко към Рим.
Гауденций въздъхна.
— Значи веднага заминаваш за Галия?
— Още утре сутрин — бързо отговори Флавий. — Няма защо да оставам тук и ден повече.
Бе се върнал у дома съвсем наскоро, но без никакво съмнение знаеше, че трябва да отпътува. Един мъж не може дълго да остане в тази лотосова градина, без да загуби стремежа да постига целите си, без да се прости с почтеността и дисциплинираността си или без да бъде принуден, както баща му, да води непрестанна битка, за да ги запази, да използва всичките си сили във всяка минута от деня само за да не наруши вътрешното си равновесие. Защо да живее в леност и изкушения и да се бори само да изпълни очакванията към самия себе си, щом може да живее в една честна земя, сред хора, които вече съществуват спрямо тези норми, и да се въздигне още по-високо, върху онези основи? За него това беше толкова ясно, че нямаше място за терзания и дори за мислене.